— Ще видим — сопна се по-възрастният мъж. — Моля те, напусни дома ми.
— Много добре — Уил бе шокиран, но не искаше скандал. — Надявам се да промените мнението си, сър. Работя упорито.
— Няма да стане. Така е най-добре.
Сър Ричард протегна костеливите си ръце, сграбчи го и грубо го блъсна към вратата. Уил бе играч на ръгби и би могъл да нокаутира професора за тридесет секунди, но се сети за Мелиса и преглътна гнева си.
Вечерта се срещнаха в кръчмата. Зарадва се, когато видя, че е спокойна. По лицето й имаше следи от сълзи, беше бледа и разстроена, но твърдо решена да изпълнят намерението си. Разбраха се да се опитат да убедят родителите й. Той да им напише писма, тя да поговори с тях. Но каквото и да стане, щяха да се оженят.
Докато спеше сам в стаята си, младият Уил Хайд, бедният сирак на стипендия, се запита дали все пак сър Ричард не е прав. Може би наистина Мелиса бе твърде млада, а той никога нямаше да бъде достатъчно добър за нея. Но в сърцето си бе убеден, че професорът греши. Човек сам чертаеше съдбата си. Той учеше в Оксфорд, нали, най-добрия университет в света. Вярваше в себе си. Бе твърдо решен да постигне нещо повече и от най-смелите мечти на стария темерут.
Мелиса беше религиозна, а на Уил му бе все едно. Съгласи се да изслуша с нея предбрачните инструкции на Англиканската църква. Щяха да се оженят в най-близката църква веднага щом имената им бъдат обявени. Мелиса бе пълнолетна, нямаше законова пречка.
В деня на венчавката тя се измъкна от къщи и пристигна в града, облечена със семпла бяла рокля.
— Красива си — каза Уил.
Мелиса се изчерви. Косите й бяха разпуснати. Бе сложила гердан от малки перли на дългата си шия. Позна ги. Бяха подарък от кръстницата й. Пръстенът му с миниатюрен диамант беше на лявата й ръка. На ранното утринно слънце изглеждаше сякаш цялата сияе.
Бе уредил викарият да ги венчае сутринта, в осем и половина, когато повечето студенти все още спяха. Щом сър Ричард и лейди Елмет не знаеха за сватбата, нямаше да има други гости. Клисарят щеше да им бъде свидетел.
Церемонията мина бързо, но той запомни всяка дума. „Обичай, почитай, закриляй.“. Тя стоеше там, крехка, плаха, дишаше учестено. Струваше му се, че ще се пръсне от любов към нея. Беше се изправила срещу целия си свят, за да се омъжи за него. „Ти си моя“, помисли си Уил, докато слагаше халката на пръста й. Вече бе свършен факт; разбира се, че родителите й щяха да го приемат. Нямаха избор.
Беше спестявал и резервирал стая в хотел „Рандолф“, в центъра на Оксфорд — скъпо, но спокойно място. Поръчаха си сватбена закуска, с шампанско, и после той отнесе съпругата си до леглото и се любиха с часове. Мелиса бе вземала таблетки, но Уил тайно се надяваше да не подействат. Страстта му към нея беше невероятна и искаше много щастливи деца. Дори и да нямаха пари, щяха да се справят. В онази сутрин светът изглеждаше светъл и изпълнен с надежда. Всичко щеше да се подреди, помисли си Уил.
Около пладне тя го целуна и каза, че се връща вкъщи.
— Ще дойда с теб — настоя Уил.
Мелиса поклати глава.
— Трябва да направя това сама. Ще бъдат съкрушени. Нека поне да им го кажа сама.
— Добре — Уил я целуна. — Добре, скъпа.
По-късно, когато мислено се връщаше назад, не можеше да каже кога нещата се бяха объркали. Не и точния момент. Тя не се върна следобед. Не дойде и за вечеря. Обади се у тях; майка й просто му затвори. Отново се обади.
— Тя не желае да разговаря с теб — изръмжа сър Ричард в слушалката.
— Глупости! — времето за любезности бе отминало. Този гадняр съсипваше сватбения му ден. — Позволете ми да поговоря със съпругата си или ще дойда и ще я отведа.
Последва мълчание.
— Почакай.
Професорът гневно повика Мелиса. Докато чакаше, сърцето на Уил препускаше в гърдите му. Чу я да слиза по стълбите; вече я познаваше дори по стъпките.
— Ето ти го.
Гласът бе на сър Ричард.
— Уил?
Сърцето му замря. Тя плачеше.
— Какво има, скъпа? Ела у дома.
— Не мога… не можем да се оженим.
— Вече е малко късно — каза той, въпреки че не му беше до шеги. — Мелиса, какво са направили с теб? Какво са ти наговорили?
— Сега идвам.
— Не!
Отново сър Ричард, отдалеч.
Уил ги чу да се карат. После тя каза:
— Идвам.
Затвори.
Уил зачака, обезумял от тревога. Тя пристигна бързо, след по-малко от двадесет минути мъчителна агония. Очите й бяха зачервени и подпухнали; изглеждаше сломена и нещастна. Беше с дънки и тениска и не носеше никой от пръстените му.
— Трябва да анулираме брака — каза Мелиса, когато той затвори вратата.
— За бога, не може да говориш сериозно.
— Трябва. Заради мама.
— Майната й на майка ти — брутално каза Уил.
Мелиса се отдръпна от него.
— Уил, тя умира! Умира от рак. Казаха ми го двамата с татко. Досега са го пазили в тайна. Заплака… каза, че няма да намери покой в гроба, ако ме види да съсипвам живота си…
Той залитна назад, тежко се отпусна на стария си разтегателен диван.
— Съжалявам. Много съжалявам — напрегна ума си да реши какво да прави. — Можем… можем да кажем, че сме го анулирали, но просто да не го направим. Можем да си останем гаджета, да продължа да те ухажвам. Да ги спечеля.
Мелиса поклати глава.
— Не, не, мама беше в истерия. Уил, да беше я видял…
Обзе го мъчително предчувствие докъде ще доведе този разговор. В гърлото му се надигна омраза към родителите й.
— Откъде си толкова сигурна, че всичко това не е постановка? — попита той.
— Не е — упорито ги защити Мелиса. — Тя не би направила подобно нещо. Само ме помоли… за известно време…
Очите й отместиха поглед от него и Уил проумя какво се опитва да каже.
— Вече не искаш да се виждаме? Значи… майка ти е болна, затова „Сбогом, Уил, да се разделим мирно и кротко.“?
— Не бъди язвителен — Мелиса изправи гръб. — За кратко. Любовта ни ще оцелее. Кратка раздяла…
— За кратко? Не — Уил поклати глава, протегна ръце и хвана нейните. — Любов моя… майка ти ме мрази, защото мисли, че заслужаваш нещо по-добро. Няма полза да отстъпваш пред нея. Ако сега отстояваш своето, след месец сама ще види, че сме щастливи. Че аз мога да се грижа за теб. За всички ви! Това е единственият начин да ги убедим. Трябва да се справим заедно.
Мелиса рязко издърпа ръцете си и за втори път той изпита гняв към нея заради слабостта й.
— Ние се оженихме — настоя Уил. — Аз съм твой съпруг. Аз също съм твоето семейство.
„А ти си единственото семейство, което някога съм имал“, искаше му се да добави.
Тя зарида — раздиращи ридания, които се изтръгваха от крехкото й тяло, и стана.
— Съжалявам — отново заговори Мелиса. — Слушай, нека нещата се уталожат. Не се обаждай ден-два.
— Няма да анулирам този брак! — избухна Уил.
— Аз решавам — каза тя. — Съжалявам, Уил. Обичам те.
Блясъкът в очите й бе изчезнал. Докато я гледаше, сърцето му се късаше, защото бе разбрал мъчителната истина: тя бе взела решение. Бе избрала майка си пред него.
— Но това не е достатъчно — отбеляза той, — нали?
Мелиса излезе и Уил затвори очи, донякъде защото не искаше тя да види сълзите му. Чу как вратата се затръшна.
И никога не я видя отново.