— Идвам.
Затвори.
Уил зачака, обезумял от тревога. Тя пристигна бързо, след по-малко от двадесет минути мъчителна агония. Очите й бяха зачервени и подпухнали; изглеждаше сломена и нещастна. Беше с дънки и тениска и не носеше никой от пръстените му.
— Трябва да анулираме брака — каза Мелиса, когато той затвори вратата.
— За бога, не може да говориш сериозно.
— Трябва. Заради мама.
— Майната й на майка ти — брутално каза Уил.
Мелиса се отдръпна от него.
— Уил, тя умира! Умира от рак. Казаха ми го двамата с татко. Досега са го пазили в тайна. Заплака… каза, че няма да намери покой в гроба, ако ме види да съсипвам живота си…
Той залитна назад, тежко се отпусна на стария си разтегателен диван.
— Съжалявам. Много съжалявам — напрегна ума си да реши какво да прави. — Можем… можем да кажем, че сме го анулирали, но просто да не го направим. Можем да си останем гаджета, да продължа да те ухажвам. Да ги спечеля.
Мелиса поклати глава.
— Не, не, мама беше в истерия. Уил, да беше я видял…
Обзе го мъчително предчувствие докъде ще доведе този разговор. В гърлото му се надигна омраза към родителите й.
— Откъде си толкова сигурна, че всичко това не е постановка? — попита той.
— Не е — упорито ги защити Мелиса. — Тя не би направила подобно нещо. Само ме помоли… за известно време…
Очите й отместиха поглед от него и Уил проумя какво се опитва да каже.
— Вече не искаш да се виждаме? Значи… майка ти е болна, затова „Сбогом, Уил, да се разделим мирно и кротко.“?
— Не бъди язвителен — Мелиса изправи гръб. — За кратко. Любовта ни ще оцелее. Кратка раздяла…
— За кратко? Не — Уил поклати глава, протегна ръце и хвана нейните. — Любов моя… майка ти ме мрази, защото мисли, че заслужаваш нещо по-добро. Няма полза да отстъпваш пред нея. Ако сега отстояваш своето, след месец сама ще види, че сме щастливи. Че аз мога да се грижа за теб. За всички ви! Това е единственият начин да ги убедим. Трябва да се справим заедно.
Мелиса рязко издърпа ръцете си и за втори път той изпита гняв към нея заради слабостта й.
— Ние се оженихме — настоя Уил. — Аз съм твой съпруг. Аз също съм твоето семейство.
„А ти си единственото семейство, което някога съм имал“, искаше му се да добави.
Тя зарида — раздиращи ридания, които се изтръгваха от крехкото й тяло, и стана.
— Съжалявам — отново заговори Мелиса. — Слушай, нека нещата се уталожат. Не се обаждай ден-два.
— Няма да анулирам този брак! — избухна Уил.
— Аз решавам — каза тя. — Съжалявам, Уил. Обичам те.
Блясъкът в очите й бе изчезнал. Докато я гледаше, сърцето му се късаше, защото бе разбрал мъчителната истина: тя бе взела решение. Бе избрала майка си пред него.
— Но това не е достатъчно — отбеляза той, — нали?
Мелиса излезе и Уил затвори очи, донякъде защото не искаше тя да види сълзите му. Чу как вратата се затръшна.
И никога не я видя отново.
Шеста глава
Уил намери уведомителното писмо за анулирането на брака в пощенската си кутия в колежа. Веднага се върна в квартирата и събра багажа си. Написа писма на един от преподавателите си и старшия инспектор и ги изпрати по университетската поща. Бяха кратки, с по няколко думи на признателност. Уил Хайд се отказваше от мястото си в Оксфорд като студент във втори курс.
Не изчака отговор. Преподавателите бяха добри хора: знаеше точно какво ще си помислят, колко ще им бъде мъчно, че проваля живота си заради едно тийнейджърско увлечение, което бързо ще отмине. Но Уил знаеше най-добре. Животът му бе излязъл от мрака на самотно детство и в него бе разцъфтяла истинска любов. А сега Мелиса го бе предала, беше го поставила на второ място, беше му отнела всичко. Не можеше да остане в един град с нея. Не искаше да бъде дори в същата държава.
Тръгна право към Алдършот и постъпи в армията. Набиращият сержант не зададе твърде много въпроси. Хайд имаше отлични физически данни, каквито рядко се срещаха напоследък: здрави гръдни мускули, развити бицепси, силни бедра. Не се изненада, когато узна, че хлапакът е бил нападател в отбор по ръгби. Беше напуснал Оксфорд, добре, но бе влязъл там с три отлични оценки и изпитваше влечение към математиката и точните науки.
— Ще те запиша в школа за офицери.
Уил искаше да умре, да изчезне. Не искаше отговорност.
— Предпочитам да бъда редник, сержант.
По-възрастният мъж вдигна поглед.