— Задръж ги — отговори Уил.
Последваха нови загуби през следващия месец. Уил отказа да се оттегли от позициите си. Нямаше голямо значение, защото акциите на другите две компании поскъпваха с главозамайваща бързина. Вече бе постигнал четиридесет процента печалба.
— Господин Хайд, наистина мисля…
— Не мисли, просто продавай. Или както в този случай, не продавай.
— Много добре — гневно отвърна брокерът, мислейки си, че младокът се държи доста арогантно за играч, постигнал успех с две залагания. — Задържаме.
Два месеца по-късно „Брут Джи Ем Би“ бе погълната от мароканска транспортна компания. Акциите на Уилям Хайд му донесоха четворна печалба.
Следващия път, когато му се обади, брокерът не зададе въпроси. Две години Уилям Хайд даваше различни инструкции. Няколко пъти загуби, но повечето акции се покачиха с осемдесет процента и печалбата варираше от скромна до главозамайваща.
След шест месеца брокерът вече се питаше дали Хайд не прави грешките нарочно, за да прикрива неща, които знае като вътрешен човек.
След година тихомълком започна да копира сделките на Хайд със свой брокер в друга фирма. Оказа се най-сполучливият ход в живота му.
Уилям Хайд оцеля и достигна до върха в жестоката игра, която бе избрал. Всичките му пари отиваха за инвестиции. Следеше движенията на стоковите борси в който и край на света да се намираше, ако бе нужно, правеше справка в предишния брой на „Уолстрийт Джърнъл“. Когато прехвърли четиристотин хиляди, един от обръчите на унижение, които стягаха сърцето му от толкова години, най-сетне се пропука.
Четиристотин хиляди беше магическо число за Уил. Толкова притежаваше сър Ричард, както бе разбрал от Мелиса.
При първия си милион Уил Хайд напълно се отпусна. Бе направил присъдата на Елмет, че е безполезен, на пух и прах. Една вечер му хрумна да потърси Мелиса, но се отказа от идеята. Имаше мисия за довършване в Тел Авив; нямаше място за жени. Особено за тази жена. Мелиса го бе предала. Не виждаше причина да рискува сърцето му да бъде разбито за втори път. Вече нямаше болка, раната му бе зараснала. Не искаше да я отваря наново.
Уби четиринадесетата си мишена, терорист от бригадите на Мъчениците на Ал Акса, месец по-късно в тясна уличка в Тунис, бързо фотографира тялото и открадна колата му. Придвижи се с нея до туристическата част, купи си нов западен костюм, резервира пътуване до Мароко с малък ферибот. От Фес хвана самолет за Лондон. Щом кацна на „Хийтроу“, Уил Хайд позвъни на един-единствен номер.
— Обажда се Евънс.
— Здравей — поздрави невъзмутимо телефонистка. — Кажи на Джейсън, че идвам.
Това противоречеше на процедурата. Трябваше да бъде в хотел в Париж и да чака подробности за следващата си задача.
— Някакви проблеми с трафика? — любезно попита тя. Това бе кодовият въпрос дали агентът говори под натиск.
— Да, беше ужасен — отговори той. Означаваше, че никой не го принуждава.
— Добре, ще предам.
Затвори.
Спокойният тон при разговора бе цяло чудо, помисли си той, отлично знаейки какъв смут е причинил в главния щаб. Щяха да се разтичат, да се развикат, да се свържат с хотела и с началника на службата. Но Уил бе дотук. Всичко свърши.
Час и четиридесет минути по-късно влезе в неугледната сива сграда на брега на Темза, в която се помещаваше една от най-мощните тайни служби в света, и се подписа на рецепцията. Пропускът му все още бе валиден. Качи се с вътрешния асансьор до деветнадесетия етаж и влезе във фоайето на египетско-мароканския отдел.
— Уилям Хайд. При сър Раф.
Сър Рафаел Корт скоро щеше да празнува шестдесетия си рожден ден и нямаше намерение да се пенсионира. Бе стигнал до висшите ешелони в свят, за който никой не говореше, и една от най-големите му радости бе откриването на нови таланти. Уилям Хайд се бе отличил още в ранните си дни в Сандхърст. Раф се бе запознал накратко с биографията на момчето и бе сигурен, че от него ще излезе изключителен агент. И очакванията му се бяха оправдали напълно. Уил беше добре познат в щаба като най-изявения ученик на Раф.
— Разбира се. Седнете, ако обичате.
Администраторката бе по-възрастна жена, която не се поддаваше на чара на младите агенти. Уил предпочиташе да е така. Седна на невзрачното канапе с кафява кожена тапицерия и взе брой на „Таймс“.
— Господин Хайд?
Той прелистваше спортните страници. „Арсенал“ срещу „Портсмут“. Толкова далеч от смъртта и разрушенията в мизерните гета на Средния изток, Лондон вече му се струваше почти нереален.