— Да?
— Директорът ще ви приеме веднага.
— Много добре. Благодаря.
Нямаше смисъл да се бави. Старателно сгъна вестника и влезе в офиса.
Сър Рафаел седеше на бюрото си и преглеждаше докладите от деня. Не използваше компютър; смяташе, че хакерите представляват твърде голям риск. Беше човек на възраст с младежки дух и откакто заемаше длъжността, винаги бе провеждал радикална политика. Но обстановката в офиса му бе традиционна за убежище на джентълмен — мебели от тъмно дърво, зелен плат и виненочервена кожа.
Уилям затвори вратата след себе си. Офисът бе напълно шумоизолиран, със стъкла на прозорците, обработени срещу шпионска техника с голям обсег, и по два пъти на ден се претърсваше за подслушвателна техника.
— Преживяваш някаква криза, а?
Уилям сви рамене и уверено срещна проницателния поглед на шефа си.
— Не лична, сър. Но съм тук, за да подам оставката си.
— Можеш да вземеш отпуск. Човек се уморява.
„Разбира се, помисли си Уил. Уморява се.“ Тази британска деликатност. Спомни си за писъците на терориста, който бе умрял като страхливец и побойник, какъвто всъщност беше.
— Не, сър. Стига ми толкова.
— Имаме отлични психолози — каза сър Раф. — Няма нищо срамно. И по-добри агенти от теб са се обръщали към тях след тежка акция. Умът се нуждае от лечение, когато е ранен, също както тялото.
Уил поклати глава.
— Не съм травмиран. Просто искам да напусна.
— И какво ще правиш? Искаш работа на бюро? — шефът замислено наклони глава встрани. — Жалко, че губим отличен агент, но имаш първокласен ум. Мога да те сложа в отдела за анализи. Може би там ще ни бъдеш още по-полезен.
Уилям леко се усмихна.
— Възнамерявам да използвам ума си за себе си, сър Раф. Напускам службите. Военната ми издръжка беше покрита преди шест месеца. Дългът е платен.
Началникът на службата примигна, доловил решителността в тона на младия мъж.
— Искаш да кажеш, че възнамеряваш…
— Да открия банка — каза Уилям. — Да натрупам състояние.
Сър Раф побутна стола си назад, истински смаян.
— Да откриеш банка? Да трупаш пари?
— Не е незаконно.
— Мисля, че не разбираш. Ти си един от най-добрите тайни агенти, които съм намирал през последните десет години, Уил. Набелязан си за повишение. Очакваме да изиграеш важна роля за защитата на тази страна от терористи.
— Други могат да се заемат с това.
— Значи кралицата и родината не означават нищо за теб?
Уил Хайд отново сви рамене и когато се вгледа в очите на протежето си, сър Раф разбра, че в него няма и следа от чувствата, които си е въобразявал, че изпитва. Изключителната му гениалност и физическата му издръжливост произтичаха от нещо, но то явно не бе чувство за дълг.
— Запазете патриотизма за себе си, сър. Той не означава нищо за мен. Вършех работата, за която ми се плащаше. Няколко злодеи са мъртви. Време е да помисля за себе си.
Навън, на улицата, Уил Хайд се протегна в слънчевия ден. Бе предал пропуска си и подписал документите. Вече беше свободен човек. Нямаше друга собственост, освен дрехите на гърба си. Дори мобилният телефон и кредитната карта му бяха отнети.
Но имаше пари, доста пари. Уил хитро ги бе вкарал в мрежа от трансакции и знаеше точно какво да прави с тях. Регистрира се в „Клариджис“ и проспа по-голямата част от деня. После хапна пържола, средно опечена, с хрупкави пържени картофи и хубава салата и изпи половин бутилка „Шато Марго“. Погълна всичко с голяма наслада. Нямаше да разваля удоволствието си от вкусната храна и допира на идеално изгладените чаршафи. Отбелязваше края на един етап от живота си. Ако изобщо се сети за Мелиса в онази нощ, беше само за момент. Вече бе готов да продължи напред. Буквално.
Не беше трудно да заспи и през нощта. Почти година не се бе спрял на едно място и тялото му бе свикнало бързо да се възстановява.
Нави часовника си за пет и половина, събуди се и слезе във фитнес залата. Малко хора бяха будни по това време: двама градски хлапаци хвърлиха завистливи погледи към закаленото му тяло, но той ги прие с насмешка. Нямаше намерение да губи добрата си физическа форма на таен агент. Други мъже, напуснали службите, често се отпускаха и се предаваха на алкохолизъм и депресия. Не и той. Работата бе прелюдия, пречистване на душата от горчилката. Скъсване с Мелиса Елмет и това, което бе означавала за него.
Яростта бе отшумяла и бе готов за следващата глава. Беше получил закалка в тежки изпитания и увереността му бе огромна. Уил взе душ и се преоблече в нов костюм. Напусна хотела почти без да погледне сметката и хвана метрото до „Хийтроу“, защото бе по-бързо. След обиколка на гишетата се сдоби с билет за бизнес класа до Нюарк с „Делта“. Уил Хайд никога не правеше предварителни резервации. Това даваше твърде много възможности на враговете му.