Мелиса си мислеше, че може да сключи тази сделка. Е, добре, Фрейзър не пробуждаше трепет у нея, но тя го харесваше. Той я уважаваше, не настояваше да се пренесе при него, преди да е готова. Бе казал, че може да запази своята фамилия, след като се оженят. Да, искаше деца.
Беше я изненадал с пръстена една лятна вечер, докато се разхождаха в здрача из ботаническите градини. Обстановката беше романтична и в най-подходящия момент, до един стар бряст, Фрейзър тромаво коленичи и извади бижуто. Било принадлежало на баба му.
Мелиса моментално бе взела решението. Да, искаше деца, искаше стабилността на семейството. С Фрейзър си прекарваха приятно заедно. Вярно, страстта — онази, която бе изживяла с Уил — сега я нямаше. Но страстта бе нещо преходно като красотата. Бракът с Фрейзър щеше да я избави от финансовите тревоги, да й гарантира уютен дом и семейство. А любовта можеше да се появи по-късно.
Оттогава носеше пръстена му.
Но преди седмица нещо се бе променило. Преди седмица Фрейзър на шега бе предложил дата за сватбата 22 ноември, в „Сейнт Мерис“. Близки приятели и роднини. Скромно тържество, двадесет и петима гости.
Как би могла да откаже? „Все още не? По-добре да изчакаме?“ Тя нямаше семейство. Сър Ричард бе загинал преди година при злополука във Венеция, оставяйки й главно дългове. Майка й бе покойница от десет години. Имаше една леля, в Отава, и братовчед в Лондон, който не й се обаждаше. Венчавката и тържеството щяха да бъдат само заради Фрейзър. Мелиса не се чувстваше готова, но нима човек някога бе готов за подобна стъпка? Бе прехвърлила тридесетте и животът на университетски преподавател в бедност и самота я тласкаше към отчаяние. Съгласи се.
Фрейзър се зае с организацията. Организира церемонията, нае доставчици, резервира Мастърс Гардън4 за тържеството. Университетските фотографи можеха да заснемат събитието. Бъдещата й свекърва щеше да долети от Южна Франция. Мелиса трябваше да се погрижи само за булчинската рокля и шаферките.
Оставаше само месец, а тя не бе помолила никоя от приятелките си да й стане шаферка. Бе поръчала тоалет — семпла шифонова рокля с три четвърти ръкави и деколте лодка. Елегантна, не особено впечатляваща. При мисълта за цветята я заболяваше глава и бе поръчала скромни кремави рози с тъмни листа. Фрейзър едва ли щеше да критикува избора й на букет.
Но не преставаше да мисли за Уил Хайд. Някой ден през тази седмица трябваше да се срещне с викария, насаме. Краткият им брак бе официално анулиран, а Мелиса така и не се бе наканила да подпише документите в църквата. Фрейзър не знаеше, че е била омъжена, а и не искаше да разбере.
Опита се да превъзмогне нежеланието си да се погрижи за тази формалност. Беше последната нишка, която я свързваше с Уил от толкова дълго време. „Не бъди глупава, казваше си Мелиса, сърдита на себе си. Не си разговаряла с него, откакто си тръгна. Повече няма да видиш този мъж.“
Добре, хубаво. Но дали искаше отново да види Фрейзър? Наистина ли искаше да го види пред олтара и всяка сутрин след това, до края на живота им?
Телефонът, едва закрепен върху купчина книги, звънна и Мелиса подскочи. Малко хора й се обаждаха. Оксфорд бе малък град и повечето й познати просто наминаваха. Голям недостатък на жилището в колежа бе това, че всички знаеха къде е.
— Ало?
— Добро утро, скъпа.
— Фрейзър. Как вървят нещата?
— Всичко е наред. Татко изпрати имейл от Гренада, пита дали може да доведе втората си съпруга.
— Това е между теб и майка ти.
— Ако кажа „не“, няма да дойде.
„Тогава защо питаш мен?“, помисли си тя с раздразнение.
— Ти решаваш — повтори Мелиса.
— Готова ли си за срещата ни?
— Разбира се — закачливият му тон я накара да стисне зъби. Погледна пръстена на ръката си, стисна слушалката и внезапно реши. — Фрейзър, може ли да се срещнем по-рано?