Тя отвърза прилепналата униформа и отхвърли дългата си буйна коса. Той не сваляше очи от нея. Те просто не искаха да се отместят. Тя напускаше магазина през предната врата, когато чу как гласът му наруши тишината. Беше тих и едва доловим.
— Защо Силвана не ни каза, че има сестра?
— Много въпроси — отговори тя.
— Само един — успя да промълви той. Но нея вече я нямаше и тъмнината навън я погълна.
Той вдигна захвърлената престилка и зарови лице в нея. Сили не му останаха.
Когато Фернанда Пондероза премина край приказната витрина на пекарната „Бордино“, която грееше с неподходящи за сезона ангели и марципанови животинки, тя не забеляза злобния поглед на Сузана Бордино, който я пронизваше. Цял следобед съзнанието на Сузана се измъчваше с мисли за дошлата сред тях непозната. Сузана разбираше, че тази жена означава лоши новини. Защо хората не можеха да си стоят в родните си места, питаше се тя. Гордееше се, че е родена, живее и със сигурност ще умре в околностите на камбанния звън на родното си място. Сузана не искаше да признае, че непознатата е красавица; според нея върху костите й имаше твърде много плът. Но знаеше, че има някои — и в тази група тя включваше своя похотлив свекър Луиджи, — които могат да бъдат впримчени от нея. Сузана познаваше неговите номера. Но непознатата трябваше да премисли добре нещата, ако смяташе да пипне Луиджи и да отмъкне пекарната под носа на Сузана. Никога. Само през трупа на Сузана. За това Фернанда Пондероза можеше да бъде сигурна.
От един горен прозорец Луиджи също гледаше, носът му изпотяваше стъклото и от този момент нататък той повече не помисли за моята господарка. Изтича долу до пещите, които току-що беше затворил за през нощта, и започна да меси някакво тесто. В това тесто той влагаше цялата неизразходвана страст, която му бе останала. Никога не бе обичал Глориана. Сега това му бе ясно като бял ден. Превръзката беше паднала от очите му. Първите шестдесет години от живота му бяха измама, пълна измама. Сега той откриваше любовта за първи път и сърцето му пееше в набръчканите гърди. Когато погледна надолу от небесата, Глориана заплака; тя бе отдала най-добрите години от живота си на този мъж.
Шеста глава
Аркадио Карнабучи беше прав: Фернанда Пондероза започна да съжалява за прибързаните си действия предишната вечер и искаше да се извини, задето го бе намокрила.
Аркадио Карнабучи се изчерви като пещ, отвори вратата на спалнята си и пусна вътре Фернанда Пондероза, която изглеждаше бледа, но решителна. Те минаха без обичайните общи приказки в салона. За какво им бяха думите? Тя бе дошла при него. Нищо друго нямаше значение. Той наблюдаваше как очите на Фернанда Пондероза оглеждат стаята. Слава богу, че бе имал предвидливостта да смени чаршафите. Великолепните нови чаршафи променяха всичко. Надяваше се тя да е впечатлена.
Погледите им се срещнаха. Аркадио Карнабучи не бе сигурен какво видя там. Любов ли беше това? Желание? Смях? А и какво видя тя в неговите очи? Той се почувства гол, макар все още да бе напълно облечен. Без да отмества поглед, Фернанда Пондероза започна да разкопчава блузата си. Устата на Аркадио Карнабучи пресъхна. Той нямаше много опит. Всъщност нямаше никакъв опит. И най-малко с други хора. Разбира се, беше чел разни ръководства, но това не бе същото. Обзе го паника, защото не знаеше какво да прави. И тя щеше да го намрази заради това. Дали да не хукне към вратата сега, когато мечтата му беше на косъм да се сбъдне? Какво щеше да си помисли за него? По-лошо ли бе да я отблъсне с неопитността си или да я накара да се почувства отритната? Той вече бе на границата на припадъка.
Тогава се случи нещо невероятно. Фернанда Пондероза се бе съблякла, без той да разбере, и сега дрехите й лежаха на пода в нежна купчинка около краката й. Тя се приближи. По-близо от всеки друг, който се бе приближавал преди до него с изключение на майка му и може би други членове на семейството, когато все още е бил бебе, може би баща му и баба му. Всъщност толкова близо, че той вече не можеше да я оглежда в подробности — загуби облика й, — тя беше само една голяма и почерняла от слънцето маса. Тогава той осъзна, че е без очилата си. Къде бяха те? Не помнеше да ги е свалял. Но сега това нямаше значение. Нищо нямаше значение освен този момент.
Почувства устни върху своите. Дъх срещу своя. Топли, меки, пълни устни. Усети как върхът на нос се плъзва съвсем леко срещу неговия. Устните се движеха, все още в контакт с неговите. Те някак засмукваха и манипулираха долната му устна. Никога не беше изпитвал нещо подобно. Не знаеше дали бе прието да диша. Дори дали бе възможно. Но после спря да мисли и устните му, цялата му уста, отвърнаха на устните на Фернанда Пондероза. Той целуваше. Наистина целуваше. И изглежда, че го правеше както трябва.