Погребението, както можеше да се очаква, беше безупречно във всяко отношение. Скръбта на вдовицата Мадалони заради загубата на съпруга й бе засенчена от нейното съжаление, че той не присъства, за да наблюдава славното си изпращане. Шестимата синове на Мадалони Помилио, Приско, Пиро, Малко, Ивано и Гадо носеха ковчега и се движеха с точността на войници на парад. Движенията им бяха толкова идеално синхронизирани, че приличаха на навити с пружина кукли. Не по-малко от трима свещеници водиха погребалната служба; наистина просто не можеше да има повече пищност и обстоятелственост, даже ако погребваха самия епископ.
Прошепнатите клюки, че семейство Мадалони се изхвърлят с прекалено разкошно и дори неблагочестиво погребение, скоро бяха заглушени.
Сред облаците тамян опечалените, които не изплакваха мъката си, плачеха поради възпалените си очи и носове. Безброй восъчни свещи огряваха вътрешността по-ярко от самия рай и димът цапаше тавана, който бе пребоядисан специално за случая.
Въпреки своята неохота и вродена стеснителност Аркадио Карнабучи беше удостоен с особено високата чест да изпее „Аве Мария“ заради впечатлението, което бе направил на дон Дино на Цветница. За да не надделее съпротивата му в последния момент, той беше взет с кола от къщурката му и настанен между братовчедите на дон Дино Селмо и Нарно. Дори му осигуриха роба, с която приличаше на пораснало момче от църковния хор.
През какви агонии премина Аркадио Карнабучи по време на службата. И те нямаха нищо общо със скръбта му за починалия. Той бе в състояние да мисли само за възможността да види отново Фернанда Пондероза, да изчисти всякакви недоразумения и с надежда да й направи предложение за брак; вместо това трябваше да пее на погребение. Разбира се, че не можеше да откаже. Съзнаваше твърде добре, че ако се опита да наложи волята си, наследствената маслинова горичка на династията Карнабучи щеше да лумне в пламъци. Но колко горчиви бяха чувствата му заради тази несправедливост. И как желаеше церемонията да премине по-бързо, за да може да избяга колкото е възможно по-скоро.
Насред всичко това и сред мъглата от тамян доктор Кроче забеляза характерната фигура на моята господарка на църковна пейка няколко реда зад него. Пристигането му навреме бе щастлива случайност. Те си размениха кимвания и когато накрая службата приключи след три часа хвалебствия, разнообразени с химни, четения и самата меса, те се срещнаха на църковната пътека.
Изчервени по един и същ начин, и двамата заговориха едновременно в стремежа си да разчупят леда.
— Прекрасна служба — тя.
— Разкошно изпращане — той.
Думите им се сблъскаха в задушния въздух и се смесиха, като предизвикаха и двамата да изпуснат сподавен кикот и после да се огледат крадешком наоколо от страх, че останалите в паството са ги чули.
Те се гледаха в очите в продължение на сякаш цяла вечност, но това вероятно продължи не повече от няколко секунди.
— Мърдайте — каза някой отзад.
Докторът усети нечий лакът в гърба си.
— Пътеката е задръстена.
— Не се блъскайте.
— Имайте търпение, чувате ли?
— Не мога да дишам в това меле.
— Движете се.
Силата на човешкия поток ги раздели. Телата на опечалените се настаниха между тях като приливна вълна. Моментът беше отминал. Те продължиха да гледат назад един към друг от местата си в навалицата. Никой от двамата не можеше да се бори срещу течението. Оформяха ли чувствените устни на доктора някаква дума, предназначена за сестрата? Тя извиваше шия да види, но вътре бе прекалено задимено, а сега и твърде тъмно, защото свещите бяха изгорели. Каза ли той нещо, каквото и да е? Той усещаше очите й върху себе си — неподвижни, кафяви, топли, приветливи. После, когато затвори клепачи, още ги виждаше.
Навън всички бяха заети в разговор с нахалните сплетници. Поликарпо Пинто искаше да говори за мазолите си. Филиберто Карофало търсеше лекарство за агресивните брадавици, които вгорчаваха живота му. Федра Брини демонстрира целулита си пред цялото паство.
Те се загубиха в тълпата и макар очите на всеки да продължаваха да търсят другия в увеличаващата се маса хора, търсените от тях фигури бяха изчезнали.
Осма глава
Веднага щом Аркадио Карнабучи успя да се промъкне през гъстата тълпа опечалени и да захвърли костюма си на хорист, той се запъти към „Щастливото прасе“, където разочарован научи, че обектът на мечтите му в момента работи. Познаваше слабостите на месаря и това никак не му харесваше. При първа възможност Аркадио щеше да я помоли да напусне.