„Фернанда Пондероза, обичам те. Бъди моя.“
Разглеждаше изписаните от ръката думи, търсейки някакво скрито значение. Но те бяха достатъчно обикновени и подходящи. Нищо излишно, нищо грубо. Наистина в тях нямаше и следа от екстравагантната емоция, която би искал да предаде, но, общо взето, посланието бе добро и приемайки самостоятелното действие на ръката си като благоприятен знак, той угаси лампата, легна си и напразно се опита да сънува Фернанда Пондероза. Нейно мъгляво подобие трептеше някъде над него и всеки път, когато съзнанието му се опитваше да го улови, то изчезваше.
На другата сутрин познатият тон на кравешкия хлопатар отново обяви присъствието на Аркадио Карнабучи в „Щастливото прасе“ и веднъж попаднал вътре, слабо виждащите му очи потърсиха внушителната фигура на Фернанда Пондероза.
Но той успя да различи само огромни люлеещи се розови петна, които го озадачаваха, докато не осъзна, че това са шунките с размазани от късогледството му очертания. Един гръмовен глас го накара виновно да подскочи. Това не беше гласът на Фернанда Пондероза. Не. Това беше Примо Касторини.
— Здравей, Аркадио Карнабучи.
И отново устата на производителя на маслини извърши рибешки движения. Самият той не очакваше това от себе си.
Примо Касторини не закъсня да забележи промяната в Аркадио Карнабучи и ревността му подскочи като кобра, готова за атака.
— Абе, съседе — избоботи той, — външността ти е толкова променена, че едва те познах. Да не е умрял още някой? На друго погребение ли отиваш да пееш? Къде са ти очилата? Да не ти се е случило нещо?
Тези въпроси объркаха още повече Аркадио Карнабучи. Очите му продължаваха да шарят по рафтовете, отрупани с буркани туршия, които изглеждаха като живи, защото вечно променяха формата си, търсейки увереността, с която пристъпи в магазина, и отсъстващата фигура на Фернанда Пондероза.
— Болен ли си? Да повикам ли Кончита Крочета?
Пръстите на Аркадио Карнабучи опипваха ухажорската картичка в джоба му. Но тай не можеше да получи помощ от нея. Накрая, след едно погълнало ги мълчание и точно когато Примо Касторини отиваше към вратата, за да повика помощ, Аркадио разбра, че се налага да промълви няколко думи; поне една дума. Накрая отчаяно като магьосник, измъкващ заек от цилиндър, той изрева:
— Шунка.
Звукът излезе прекалено силен. След предшестващото го мълчание. Но все пак излезе. Спаси го от сигурна криза. Тези две срички съдържаха цялата мъка, цялата болка, копнеж, кипеж, изгаряне и страдание по света.
Сега беше ред на Примо Касторини да подскочи. Спокойното му телосложение моментално загуби контакт със земята под краката му. Той се обърна и погледна Аркадио Карнабучи с различни очи. Наистина ли бе произвел такъв звук? Звук, какъвто Примо Касторини не бе чувал никога преди. Способен ли беше Аркадио Карнабучи на това? Дали Примо и всички останали в региона не го бяха подценили? Наистина ли тази жалка мишка беше мъж?
Примо Касторини се върна обратно и заоглежда Аркадио Карнабучи, опитвайки се да открие в това заекващо нищожество следа от някаква страстна искра, която го бе накарала да изпусне онзи невероятен рев. Подобно нещо обаче не се забелязваше. Смутен, Аркадио Карнабучи гледаше надолу в каменните плочи на пода, леко покрити с дървени стърготини, и пристъпваше от крак на крак в обувките, които стягаха толкова болезнено пръстите на краката му. Те не бяха изваждани от кутията им от погребението на майка му преди двайсет и две години. Тогава го стягаха, стягаха го и сега.
— Шунка ли каза? — попита крайно изненадан Примо Касторини.
Аркадио Карнабучи немощно кимна.
Примо Касторини вдигна една шунка от изложените, така, както човек би вдигнал новородено бебе — с любов, внимателно и със страх да не го изпусне, — и я уви нежно във восъчна хартия. Изглеждаше чиста загуба такава прекрасна шунка да попадне в ръцете на такъв глупак, но това беше бизнес в края на краищата. Не можеше да си позволи да бъде сантиментален.
— Струва ми се, че похапваш доста шунка напоследък, Аркадио Карнабучи — отбеляза той мрачно и решително. — Фернанда Пондероза ти е продала една вчера, нали?
При споменаване името на неговата богиня, на неговия идеал, неговата муза, неговата любов, неговия живот Аркадио Карнабучи подскочи така, сякаш бе ударен отток, след което се помъчи да остане на крака, защото много му се искаше да легне направо там, където стоеше, и да се разплаче.
— Сега не искаш да прекалиш с шунката, нали? — продължаваше тихо Примо Касторини, завързвайки грижливо пакета с парче канап, което отряза с гигантски нож. Нож много по-голям от необходимото за рязане на канап. Докато го правеше, погледът на животинските му очи всели страх в сърцето на Аркадио Карнабучи. Това наистина ли прозвуча като заплаха или пак бяха отговорни опънатите му като струна на цигулка нерви, които го караха да приема думите по такъв начин?