— Глупак такъв — разчете той изражението им.
Да. Той беше глупак. Един стар глупак.
Втора глава
В „Щастливото прасе“ Фернанда Пондероза бършеше и лъскаше, режеше шунка, опаковаше наденици, гарнираше свински глави, зареждаше рафтовете и обслужваше клиентите с високомерие, което удвояваше нейната привлекателност. Никога преди магазинът не бе толкова посещаван. Сякаш всеки мъж от района беше дошъл днес и Примо Касторини знаеше, че не свинските му продукти ги привличаха.
Луиджи Бордино откри своята муза във Фернанда Пондероза. Когато научи за привързаността й към маймуните, той й занесе хлебно копие на Оскар с истински размери. Последваха миниатюрни костенурки. Фернанда Пондероза се отнасяше към Луиджи Бордино като към някое от своите животни и се смееше на опитите му да спечели нейното благоразположение. Той й отговаряше, като припкаше наоколо като кутре.
Ала на другите не им бе забавно. На Сузана Бордино й излизаше пяна на устата. Безразсъдният й свекър се държеше като влюбен юноша, но какво можеше да направи тя? Деликатните косми по ушите на Мелкиоре скоро бяха опърлени от постоянните й оплаквания. Въпреки че техните бащи, дядовци и наистина всичките им предци са били съседи и дори приятели, Примо Касторино беше решил да пререже гърлото на Луиджи Бордино с големия нож. И щеше да го направи, ако това безразсъдство продължаваше. Да, щеше да го заколи като прасе. Нека да му изтече кръвта. Да го окачи на месарската кука. Да изсипе червата му в някое ведро. Да го превърне в наденици. Той знаеше, че ще го направи скоро. Всеки момент. Бог да му е на помощ, защото полудяваше.
Останалата част от деня прекара в размишления. Помисли да затвори месарницата и да изгони всички навън. Не можеше да търпи други мъже да я гледат. Всеки похотлив поглед бе за него обида. Какво ако бизнесът фалираше? На него не му пукаше. Той вече не бе важен за него. Искаше само да я гледа.
Да, Фернанда Пондероза го влудяваше. Тя напълно го беше обсебила. Той с недоумение си спомняше последните четирийсет и осем часа. Даже не можеше да се познае. Вече не беше Примо Касторини, свинският касапин. Беше някой друг. Но кой? Това не знаеше.
И въпреки това тя не го забелязваше. Изобщо. Защо бе така? Той не бе свикнал с такова отношение. Беше нещо като фаворит на жените в региона. Повечето от тях се бяха домогвали за вниманието му. Мъжката му гордост бе наранена. Какво му ставаше, че да го подиграват така и да предпочитат всеки друг глупак пред него?
Тази вечер Примо Касторини бе забавляван от благоуханната вдовица Филипучи, една от неговите дами приятелки, с която преди тази катастрофална промяна той беше повече от щастлив да прекарва от време на време по няколко часа. Но сега не можеше да откъсне съзнанието си от Фернанда Пондероза.
Дори когато вдовицата му пя любовни песни под съпровод на китара, дори когато му изпълни гола танца на кадифените патици, дори когато заемаше тантрични пози йога, които практикуваше за същата тази цел, дори когато я проклинаше, че не е Фернанда Пондероза. Как бе възможно някоя жена да се сравнява с нея? Беше глупаво от страна на вдовицата дори да се опитва. Не само му бе скучно. Той беше отвратен.
След като напусна будоара на вдовицата, Примо Касторини обикаля безцелно улиците. Не знаеше къде отива, нито какво прави. Обувките му се изтъркаха от тротоарите. Тези, които го гледаха, се тревожеха да не предизвика някое земетресение или най-малкото свличане на камъни. Сега на града му трябваше малко, защото бе построен направо върху голям разлом в земната кора и в миналото дори твърде ентусиазирано счупване на твърдо сварено яйце бе достатъчно, за да причини катастрофа.
Примо Касторини обаче не се терзаеше от това. Нека предизвика земетресение. Нека да умре. Нека всички да умрат, вместо той да продължава да тъне в нещастието си. Някакъв сърбеж в самата му сърцевина сякаш го разпъваше на кръст. Той се държеше изправен, стегнат, опитваше се да контролира всеки свой мускул, но не можеше да облекчи търкането, триенето, свиването и разпускането, пулсирането, болката, да, откровената болка, която започна да сълзи в него и се изля като потоп.
Моята господарка, която точно тогава мина случайно край него, намигна на Примо Касторини и му връчи тубичка с балсам за втриване.
— Втрий в тялото си това нещо — любезно го посъветва тя. — Ще помогне.
Но Примо Касторини знаеше, че никакво лекарство няма да го излекува. Лицето на Фернанда Пондероза владееше мислите му. Макар в нея да се долавяше някаква повърхностна прилика със Силвана, той разбираше, че те изобщо не си приличат. Силвана беше обикновена. Чертите им безспорно бяха еднакви, но някаква магия бе добавена в същността на Фернанда Пондероза. Нейното тяло, нейната осанка, наперената й походка бяха предназначени да унищожават мъжете. А колко силно желаеше той да бъде унищожен.