В безпокойството си аз изрових земята под прозореца с копитата си и оставих следа от слюнка върху стъклото, поради което виждах все по-трудно какво ставаше вътре.
След известно време, което ми се стори тогава цяла вечност, но бе фактически само двайсет и седем минути и единайсет секунди, звънът на камбанки обяви пристигането на древната линейка на района. Фелдшерите Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди бяха натъжени от състоянието на Аркадио Карнабучи, но не бяха изненадани. Всички здравни професионалисти отдавна очакваха да го порази някакво подобно нещастие.
Те заедно го вдигнаха на носилка и го отнесоха навън. Кончета Крочета, все още с гумените ръкавици, вдигна лежащия в коридора костюм и отиде да го хвърли в кофата за боклук на двора.
Аз се опитах да се покатеря в линейката зад господарката си, но беше ясно, че не съм добре дошла, и те ме изхвърлиха навън, използвайки проклетите си ръце върху нежните ми части, като ми оставиха синини. Очите ми бяха пълни със сълзи. Не беше ли естествено да отида с него? Аз, която го обичах най-много в целия свят? Никога няма да простя на господарката си бруталността й в този ден. Оттогава й имам зъб и никога няма да й простя.
Кончета Крочета, която пътуваше с пациента, реши, че е подходящо да се извини заради мен на екипа на линейката и се опита с малко памук да избърше калта, която оставих на пода. Тя каза, че не знае какво ме е прихванало. После Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди изпълниха вече нараненото ми сърце с ужас, като намекнаха за това, което знаеха отдавна: че новият шеф на районната здравна служба иска да прекрати напълно използването на мулета и да ги замени с мотопеди. Застанала пред вратите, които се затваряха под носа ми, аз понесох двоен удар. Оцеляването на любовта на живота ми висеше на косъм и на всичко отгоре ме заплашваше уволнение. Можеха ли нещата да бъдат по-лоши?
Когато те най-после бяха готови за отпътуване, в двора дотича една фигура, облечена в шорти за бягане и потник. Това беше Амилкаре Кроче, който сега, когато бягането почти се бе превърнало в самоцел за него — той вече рядко посещаваше пациенти, — отново беше бягал навън, когато чул за нещастието на Аркадио Карнабучи, или може би в съзнанието му на първо място е била присъстващата на мястото Кончета Крочета.
Независимо от мотивите му, той заобиколил и тичал толкова бързо, колкото позволявали мощните му крака в посока маслиновата горичка на Карнабучи и малката къщичка на пътя до нея. И той, както обикновено, бе закъснял. Само успя да зърне Кончета Крочета в линейката, преди вратите й най-после да бъдат затворени и с Ирина Бианкарди зад волана автомобилът отпътува за болницата в далечния град Сполето.
Но в тази частица от секундата между затварянето на вратите сестрата също го зърна; погледите им се срещнаха и Кончета Крочета разбра, че той е дошъл тук заради нея. Да, техните погледи се сключиха в прегръдка, която се превърна във врящо гърне с откровение и желание.
Дали само си беше въобразил, че Кончета Крочета протегна към него едната от малките си ръце? Дали си бе въобразил, че самият той е протегнал към нея едната от дългите си, деликатни ръце точно преди онази врата между тях да се затвори толкова ужасно, и Джанлуиджи Пупини, свършил с проверките за безопасност, да скочи в кабината до шофьора?
Докато линейката се движеше из неравния двор и завиваше към пътя, аз, разбира се, я последвах, защото покрай тази суматоха господарката ми забрави да ме завърже. Зад себе си чувах звука от гумени подметки, когато маратонките на доктора се оттласкваха от асфалта.
На пътя малкият ни кортеж увеличи скоростта си и от линейката Кончета Крочета виждаше галопиращата фигура на доктора. Как само копнееше тя да отвори двойните врати отзад и да се хвърли в неговите очакващи я ръце, но това не бе писано да се случи.
С крак върху педала на газта, Ирина Бианкарди шофираше колкото бе възможно по-внимателно, но въпреки цялата атлетична практика на доктора той не успя да издържи на темпото на автомобила. Нито пък аз. Макар да подтичвах юнашки до линейката, скоро бях изпреварена и изостанах.
Докато линейката се отдалечаваше със звънящи камбанки, нашите тичащи фигури по пътя след нея ставаха все по-малки и по-малки, докато се превърнахме в движещи се точки по магистралата и Кончета Крочета направи нещо, което отдавна се бе заклела никога да не прави — да пролива сълзи за Амилкаре Кроче и за това какво е могло да бъде.
Аркадио Карнабучи, който лежеше през цялото време в иолусънно състояние, бе почти забравен от всички останали пътници в линейката. Но той нямаше да се възползва особено от тяхното внимание. Сърцето ми се къса при тези думи, но той бе заминал твърде далеч, за да му помогнат разтревожени погледи и поставянето на мокра кърпа върху сключените му вежди.