Ако тя бе помислила за него, което не направи, Кончета Крочета сигурно щеше да изпита раздразнение, че Аркадио Карнабучи е застанал между нея и осъществяването на надеждите и мечтите й. Ако не трябваше спешно да го откара в болницата, тя със сигурност щеше да скочи от линейката, колкото и счупени кости да й струваше това.
Но докторът и аз не се отказвахме от преследването на линейката; ние продължавахме да бягаме километър след километър. През нивите с пъпеши мутанти на Герберто Николето, през ливадите, които изглеждаха на точки от сини овце, през маслинови горички, родили круши. През стада кобили, които сучеха от прасенца, през редове зелки с човешки лица, обърнати към слънцето, през лозя, където лешници бяха заменили гроздето върху виещи се лози. Навсякъде имаше свидетелства за това колко дълбоко бе нарушено равновесието в природата. И ние продължавахме да препускаме.
Отначало избягвахме да се погледнем в очите; между нас съществуваше някакво малко чувство на неудобство; никога не се бяхме чувствали удобно един с друг.
Амилкаре Кроче не харесваше мулета и смяташе, че Кончета Крочета има лош вкус, щом е избрала да си върши работата върху мен; но това беше само един от нейните многобройни странни навици, които я правеха в края на краищата толкова привлекателна.
Аз от своя страна нямах доверие на доктора. Никога не успях да разбера защо бе позволил на фобията си към транспорта да вгорчи живота му. Защо, за бога, не можеше да си вземе едно муле? Не можех да търпя начина, по който тези човешки същества изживяваха своя особен роман. Те бяха от един и същ вид, говореха на един и същ език и за тях не съществуваха дяволските препятствия и затруднения, които издигаха истинска планина между мен и Аркадио Карнабучи. Защо тогава не можеха да се изкажат веднъж и завинаги и накрая да намерят щастието заедно, преди да е станало твърде късно? Ако можех да доживея до двеста години — а вече бях на деветдесет и седем, — пак нямаше да го разбера.
Но тези мисли не владееха съзнанието ми, докато тичах край доктора. Мислите ми изцяло бяха обзети от безпокойство за любимия ми Аркадио Карнабучи, без да знам дали той щеше да живее или да умре. Тичах въпреки болката, която прорязваше като с нож белите ми дробове и пресните охлузвания върху роговите ми копита се увеличаваха с всяка стъпка. Продължавах да тичам и щях да продължавам да тичам, докато падна.
Но Амилкаре Кроче едва ли разбираше защо тича след линейката километър след километър. Той изпитваше чувство на неотложност, онова чувство, което казваше: ако не сега, то кога? И не можеше да се спре. Краката му, програмирани да тичат, тичаха. И след като Кончета Крочета бе в линейката, той искаше да бъде там, където бе и тази линейка. Нещата бяха едновременно прости и сложни.
След известно време аз започнах да поглеждам крадешком настрани към доктора. Това за мен беше лесно, защото очите ми вече си бяха отстрани на главата. Какво виждах? Виждах едно влюбено създание, каквото бях и аз, и виждах насъбрани вътре в него целия страх, тревога, копнеж, болка, красота, радост и трескавите, неотложни, раздиращи, непоносими, прелестни, сърбящи, откачени, кипящи, крещящи, пищящи, смеещи се, плачещи неща, от които кожата настръхва, и които и аз имах вътре в себе си. Това беше страст. И докторът страдаше от тежка форма на това заболяване.
Оттогава насетне изпитвах повече симпатия към него и мисля, че и той от своя страна започна да омеква към мен. И така ние тичахме заедно, като понякога се окуражавахме, когато ни ставаше тежко, нанагорнището по-стръмно и не ни достигаше въздух, и по този начин изминахме осем километра, като линейката все още се виждаше, но далеч напред по дългия прав път.
Ала нито човешкото, нито мулешкото тяло са способни на повече. Не можехме да продължаваме безкрайно по този начин. С течение на времето неизбежно преминахме от бодър галоп в тръс и след това в бавен ход. Накрая докторът получи някаква остра болка встрани и се сви на две, за да я облекчи. Аз повървях още малко, куцайки с болезнените си копита. Линейката вече не се виждаше. Когато докторът отново се изправи, аз вече се намирах на известно разстояние пред него. Хвърлих му един последен поглед и продължих да вървя целеустремено, а краката на доктора го обърнаха обратно и го запътиха към дома му.