Той имаше болезнен мускул на прасеца си и раменете и шията му се схващаха. Кончета Крочета в линейката вече я нямаше и докторът наистина не можеше да измине целия път до болницата. Не се възпротиви на действията на краката си, нито се опита да промени тяхното решение. Съзнаваше нуждата им от почивка и затова ми махна ободрително и ми пожела всичко хубаво по време на пътуването, после се отправи с по-бавна крачка към Монтебуфо.
Четвърта глава
Вътре в линейката Аркадио Карнабучи почти не дишаше. Джанлуиджи Пупини и Ирина Бианкарди се шегуваха както обикновено в опит да откъснат сестрата от нейните тревоги, но тя се намираше много далеч, потънала в света на собствените си мисли. Този сладък и нежен Аркадио Карнабучи беше оставен да лежи там като безжизнена купчина. Единственото, което виждаше, бе белият таван на линейката и с ъгълчето на едното си око — космите в ноздрите на Кончета Крочета.
Пътуването до Сполето беше много по-бързо за линейката, отколкото за мен, не след дълго те спряха пред болницата и спешният екип вкара вътре носилката с Аркадио Карнабучи. Но наборът изследвания, на които той бе подложен, не успя да открие причината за неговото заболяване или да определи шансовете му ако не за възстановяване, то поне най-малкото за оцеляване.
Медицински сонди бяха закачени към всяка част на прекрасното му тяло. Той беше свързан с телевизионен монитор, който показваше почти плоската линия на сърдечната му дейност. Отначало мозъчната му функция бе нула, после спадна на минус, след което скочи извън скалата.
Скоро тълпа лекари и пъпчиви студенти медици се събраха около леглото, защото никой никога не бе виждал нещо подобно. Аркадио Карнабучи едновременно демонстрираше признаци на жив и на умрял човек. Технически това не би трябвало да бъде възможно, както мнозина от докторите заявиха, но те не можеха да отрекат достоверността на това, което виждаха със собствените си очи.
Аркадио Карнабучи, който и без това вече бе чудо за мен, се превърна в загадка за медицинската наука.
Кончета Крочета, която при нормални обстоятелства би се развълнувала от нещо такова, изглеждаше замислена и вглъбена: тя не можеше да изхвърли от ума си Амилкаре Кроче. Той трябваше да бъде там в този момент. Щеше да изнесе брилянтен монолог и да обясни теориите си сред тези изтъкнати колеги. Той отхвърли не само нейната любов, а и своята славна кариера.
Но Аркадио Карнабучи, въпреки всички различни мнения на тълпата изтъкнати специалисти около него, не беше мъртъв технически или по друг начин. Всъщност вътрешно той се чувстваше както винаги. Съзнанието му си беше наред. Но бе загубил способността да общува с тялото си.
Способността да говори го бе напуснала. Устата не искаше да пророни и звук. Никакво изсумтяване, писукане, оригване, стон или тиролско провикване. Вътрешно той ревеше, но никой не можеше да го чуе. Опитваше се да им каже, че е жив и че чува казаното около себе си. Той викаше поне наум, докато направо се оглуши. Защо не можеха да го чуят? Какво им ставаше?
Накрая той се отказа от устата си и концентрира всичките си усилия в опит да помръдне някоя друга част от тялото. Пожелаваше пръстите на ръцете или краката да потрепнат, очите му да примигнат, носът му да се набръчка, членът му да се развие от гнездото си. Нещо, каквото и да е, така че те да спрат да го смятат за мъртъв. Той бе имал подобни кошмари, но сега това наистина се случваше. И не беше сън.
Той напразно се пенеше и кипеше вътрешно. Нищо не помогна. Всичко бе заключено вътре в него. Можеше да види лицата, които се взираха в неговото. Да чуе как множеството развълнувани гласове обсъждат диагнозата му. Можеше да усети сондите в отверстията си; те бяха свалили бельото му, така че той бе напълно гол и изложен на показ. А там присъстваха и доктори жени, освен мъже. Той можеше да ги види.
— Виждал съм трупове, които регистрират повече мозъчна активност — отбеляза един млад доктор, почуквайки недоверчиво с показалец екрана на монитора.
— Това не е нищо — отвърна неговият конкурент от медицинското училище. — Аз съм виждал извадени в буркани мозъци да дават по-високи показатели.
— Не бива да забряваме, че мозъчната му активност е била в долния край на нормалния регистър, когато е бил добре — обади се Кончета Крочета.
Какво можеше да направи той? Наистина се намираше в много трудна ситуация. Искаше да заплаче, но дори не можеше да изкара сълзи от опулените си очи. Това беше непоносимо. Ако бе в състояние, щеше да се самоубие.
Постепенно свикнаха с тази новост, както неизбежно се получава, и цветът на медицинското братство го остави сам. Тълпата около леглото оредя, докато накрая останаха само един-двама. После и те се отдалечиха. Кончета Крочета, на която всички задаваха въпроси за неговата медицинска история и началото на тази странна криза — като се почнеше от най-издигнатия професор и се свършеше с най-младшия слуга и дори портиера, — накрая бе освободена в ранната привечер.