Всички те, от най-издигнатия до най-последния, бяха заинтригувани от споменаването на шунката в случая и терминът поркофило скоро бе записан в историята на заболяването му. От тогава нататък Аркадио Карнабучи беше наричан с този неподходящ прякор от целия персонал. След като хвърли последен поглед на Аркадио Карнабучи и го потупа по ръката, Кончета Крочета потегли за вкъщи с автобуса с глава, пълна с всякакви романтични идеи.
Сам в болничното отделение, Аркадио Карнабучи остана да се вари в собствения си сос. Какво би могло да му причини това нещо? Той не можеше да проумее. В края на краищата беше производител на маслини, а не доктор. Наистина напоследък бе твърде развълнуван. Преживя няколко разочарования. Не беше ли получил алергична реакция към цялата тази шунка, която неотдавна бе принуден да купи? Тогава истината го осени: причината бе пеенето. Песента му бе докарала това до главата. Може би слабото му, хилаво тяло бе дало повече през онази нощ, отколкото бе в състояние да даде. Да, през онази същата нощ онази песен му бе причинила това. А дори не успя да я накара да се влюби в него. Фернанда Пондероза. И така, той имаше причини да вярва, че песента я е накарала да го намрази.
Щеше ли да бъде принуден да остане в това състояние през целия живот, който му бе отреден? Нима песента го бе повалила в разцвета на силите му? Е, добре, ако не в разцвета на силите, то със сигурност непосредствено след това. Положението просто бе прекалено ужасно. Да се намираш в центъра на тази жива смърт. И всички да смятат, че всъщност е мъртъв, когато вътрешно той си е жив като всички останали. Не можеше да понася да мисли за това. С всяка мисъл отчаянието му се задълбочаваше.
Когато автобусът, в който седеше Кончета Крочета, потегли от двора на болницата, той ме отмина, докато се олюлявах на омекналите си като масло крака. Но сестрата не ме забеляза. Умът й беше далеч оттук. Докато навън се стъмваше и отражението й в стъклото ставаше все по-ясно, Кончета Крочета потъна в свещения таен свят на фантазиите си и всеки, който я наблюдаваше, можеше да види как усмивка бавно огряваше лицето й като свещ. Накрая тя почувства, че се разбират един друг с Амилкаре Кроче. Затова когато се срещнат отново, всякакво неудобство между тях ще изчезне. Това беше един решителен ден.
Но сестрата не знаеше, че непостоянният вятър на любовта е започнал да духа в друга посока.
Амилкаре Кроче си беше вече у дома в Монтебуфо, бе вдигнал изнурените си крака върху възглавница и отпиваше от чаша билков чай, за който вярваше, че въпреки горчивия вкус ще го предпази от възлестата ръка на времето.
Той мисли дълго и напрегнато по пътя към къщи, след като се сбогува с мен и ме гледаше как следвам моя любим към Сполето. Не знам как бе открил тайната ми. Може би изражението на очите ме е издало или може би нашата безнадеждна любов е изострила неговата интуиция. Нормалният разум му казваше, че не може да съществува любов между различните видове. Самата идея за муле и човек, открили истинската любов, беше направо абсурдна. И въпреки това част от него ми пожела късмет. Той ме смяташе за храбро създание, прекалено добро за онази жалка отрепка, за която пилеех любовта си с цената на толкова рискове за собственото ми благополучие.
А какво да кажем за него? Той не беше ли също смешен? Да тича толкова дълго след линейката по такъв начин. От самата мисъл за това го хващаше срам. Какво го бе накарало да постъпи така? Как щеше да се изправи отново пред Кончета Крочета? Направи се да изглежда като глупак. Но тя сигурно нямаше да обърне внимание на това. Никога не го споменавай. И следващия път, когато се срещнат, той щеше да се държи така, сякаш никаква искра не е припламвала между тях. Този път той благодари на съдбата, която винаги ги бе държала разделени. С малко късмет следващия път, когато се срещнат отново, тя вече ще е забравила всичко за този инцидент.
Аз застанах пред най-близкия до тясното легло на Аркадио Карнабучи прозорец и го гледах през стъклото. Гърбът му бе обърнат към мен, но колкото и силно да се взирах, принуждавайки очите си да стоят отворени, без да мигат, той не помръдна. Нито един мускул по тялото му не потрепна. Изглеждаше, че почти не диша. Толкова дълго се взирах в гръдния му кош, че станах кривогледа, но дори тогава не забелязах да се повдига при поемането на въздух. Съзнанието ми изпадна в страшна агония, докато го наблюдавах. Исках той да реагира на молитвите ми. Моля те, вдигни само един пръст, само един пръст, за да ми покажеш, че все още има останал живот в теб. Но бедният Аркадио не можеше и аз едва стоях на крака под тежестта на страданието си.