В какофонията от звуци на тръби и сирени, които отбелязаха най-лошата катастрофа, случвала се някога в града, банда крадци се възползва от хаоса и открадна няколко от вещите на Фернанда Пондероза, които се намираха на кея. Едва по-късно, когато „Санта Луиджия“ най-сетне застана на док и докерите започнаха да го товарят, тя откри кражбата, но вече не беше възможно да направи каквото и да било. След като се увери, че Оскар и Олга със седемте й бебета са добре, тя успя да осмисли грабежа с дълбоко заритото у нея спокойствие. Освен това тя си помисли, че това е преходна неприятност, особено след като знаеше какво я очаква в края на пътуването й. В крайна сметка никога не бе обичала портретите; витата стълба вероятно нямаше да й върши кой знае каква работа; а тя никога не бе одобрявала склонността на предците си към лов на едър дивеч. Наблюдава внимателно товаренето на онова, което бе останало, след което зае мястото си на кораба.
Когато фериботът най-сетне отпътува, тя не погледна нито веднъж назад към островния рай, който напускаше завинаги. Водеше политика на отричане от поглеждането назад. Вместо това се загледа пред себе си, в морето, към школата на акробатичните делфини, стотици силни екземпляри, които танцуваха в блестящите води, и към огромния октопод, който един ученик с мъка измъкна върху палубата с въдицата си.
На сушата отпътуването й беше посрещнато от мнозина с облекчение. Сутрешните събития потвърдиха репутацията й на кутсуз, а семействата на Васко и Ди Порцио преодоляха мъката си и сметнаха за предвидливо да предложат на техните приятели малко вино и няколко бадемови кейка в чест на нейното отпътуване.
През двата дни и нощи на пътуването Фернанда Пондероза отказа да почива, но също така не напусна наблюдателния пункт на носа на ферибота. Стоеше там като украшение, обгърната в черна пелерина на мореплавател, която се развяваше зад нея от вятъра. На останалите пасажери, повечето от които бяха търговски пътници с куфари, пълни с гумени ръкавици, украшения за коса или хирургични протези, тя изглеждаше като зловещо видение.
„Призрак ли е?“, попитаха те Борели, стюарда в бара, който увеличаваше продажбите си със смразяващи кръвта лъжи за Фернанда Пондероза, защото това караше клиентите да поглъщат обилни количества бутилиран кураж, за да могат да се върнат в каютите си. Всъщност Фернанда Пондероза нямаше вина за нищо по-зловещо от желанието фериботът да продължава напред и напразно се опитваше да разбере причината за тъгата в сърцето си.
Най-сетне „Санта Луиджия“ пристигна в пристанището, както и Фернанда Пондероза, маймуната, семейството костенурки и вещите й, които останаха небрежно завързани една за друга на друг док, този на сушата, далече от дома й. Те представляваха запокитена малка купчина и придобиха още по-печален вид, когато небето се отвори и те се озоваха потънали в локва вода, която им придаде живописната форма на фонтан. Костенурките не се притесняваха от водата, но на маймуната не й беше приятно и се почувства длъжна да се изчисти с носната кърпа, която току-що бе изсъхнала.
Всичко това ми е известно, тъй като по странно съвпадение братовчедка ми Мария Грация също бе пътувала със „Санта Луиджия“ и лично бе видяла случилото се.
Първа част
СЕИТБА
Първа глава
Човекът, който бе виновен за цялото това объркване, беше нашият Аркадио Карнабучи, собственикът на маслинови плантации. Съсипан от отказа на всички жени в околността, които бе ухажвал, и изтощен от разстройващата го самота, той изпадаше във все по-голямо отчаяние. Точно в момента, в който това се случваше, на вратата се почука и той бе привлечен от отривистото потропване на минаващия разносвач. След секунди беше купил за много пари шепа семена, които циганката му гарантира, че ще му донесат любов.
Търговката радостно прибра парите и изчезна, преди собственикът на маслинови градини да е размислил. Аркадио Карнабучи беше доволен от покупката си и нямаше търпение да промени живота си. Никой не можеше да предвиди как ще се развият събитията, но аз ще удостоверя на тези страници всичко случило се, тъй като самата аз бях съвсем лично свързана с преживяванията.
Да, откликвайки на непреодолимия порив на природата, Аркадио Карнабучи пося семената на любовта в ранна пролет, когато късите дни на мимолетния февруари бързаха към март, а земята се съживяваше. Мъглата се стелеше в покрайнините на хълмовете като тюл, а по равнините вече се виждаха дребни фигури, облечени дебело заради студа, да сеят там, където снегът се бе стопил.