Разбира се, всички говореха за Аркадио Карнабучи. Фернанда Пондероза чу с облекчение новината, че са го откарали в болницата, макар да не показа това пред никого. Примо Касторини продължаваше да я наблюдава внимателно. Сега целият бе отдаден на това да я гледа; това бе единственият смисъл в живота му, но той не долови никакво чувство от нейна страна към производителя на маслини. Нямаше от какво да се страхува.
Общественото мнение в града беше разделено. Някои чуха с удволствие и облекчение новината, че перверзният Аркадио Карнабучи е отстранен от общността. И естествено, Сузана Бордино беше тарторът на тази група, която включваше монахините от женския метох, сестрите Гоби с окосмени лица, и Артуро Басиано, продавача на лотарийни билети, който бе наследил злоба срещу клана Карнабучи, датираща отпреди повече от петстотин години.
Но други промениха мнението си за моя беден любим и сега го смятаха за жертва на отровено свинско, вместо за автор на собственото си нещастие.
Враговете на Примо Касторини се радваха, че шунките му попаднаха под подозрение и дори вдовицата Филипучи, която преди бе застъпник на касапина, сега лаеше и искаше неговата кръв.
Вдовицата стигна дотам, че се присъедини към експедицията посетители на моя любим в болницата в Сполето — такова дълго пътуване, че от него щяха да се откажат всички освен най-добросърдечните. Старият Недо, отшелникът, беше наел специално за целта микробус и наистина бе трудно всички да се поберат вътре. Сперанца Пати седна зад волана, понеже Недо отдавна бе загубил шофьорската си книжка. До нея седеше Федра Брини, която бе заета с плетене на шапка за пациента. На Амелберга Фидоти, каквато бе малка и слаба, бе позволено да седне в скута на Федра, но тя непрекъснато се въртеше насам-натам. Отзад се настаниха седмината крадливи Нелинос с кучето си Фаусто. Те първи се намъкнаха вътре и отказаха да помръднат от местата си. Към тях се присъедини Поликарпо Пинто с два от плъховете си, вдовицата и трима представители на градския съвет, които трябваше да се задоволят с пространството зад последната седалка.
По пътя Недо забавляваше пътниците с видението, което бе получил относно Аркадио Карнабучи. Той беше видял любимия ми да язди златния символ на „Щастливото прасе“ насред пламтящо небе. Докато яздел, Аркадио пеел мистични песни, песни стари като земята, ако не и по-древни, и откъдето минавал, мънички облачета плачели с капки зехтин. Слушателите бяха изумени. Те се съгласиха, че видението е цяло чудо, но никой не можеше да го проумее. Молеха се на Недо да разтълкува значението му, но в критичния момент, когато отвори уста да заговори, мъдрецът бе обзет от едно от характерните си мълчания, което продължи до края на пътуването.
Сперанца Пати, ужасена от капризите на педала на газта, поддържаше скорост, близка до обикновен човешки ход, и изминаха няколко часа, преди микробусът да стигне болницата. Накрая, когато сама видя многобройните тръби и маркучи, закачени за тялото на моя възлюблен, библиотекарката почувства как я понася огромна вълна състрадание и осъзна, че го е съдила несправедливо. Когато никой не гледаше, тя мушна в джоба си единствената реликва, която успя да открие: очилата му. Каза си, че той сега не се нуждае от тях. От този момент нататък аз я смятах за своя съперница и просто не мога да ви опиша какво безпокойство ми причини тя.
Всички посетители зяпаха надолу към Аркадио Карнабучи, оплаквайки ужасната му съдба. Той можеше да чува всичко, което казваха, но, разбира се, не можеше да им отговори. Беше сломен човек. Жестоката борба през последните четиридесет и осем часа го бе изтощила и му беше разкрила ужасната истина на неговото тежко положение.
Как се молеше той Недо да извърши някое от своите чудеса, но, разбира се, светецът не можеше да го чуе.
Победен, духът на Аркадио Карнабучи се оттегли в едно малко ъгълче на мозъка му, където се смъкна надолу с гръб до стената и миниатюрните му ръчички покриха лицето му в жест на отчаяние. Накрая посетителите бяха принудени да напуснат отделението и отпътуваха за вкъщи отново със скоростта на охлюв. В града се връщаше една тъжна група и докато сутринта бяха пели песни за по-бързо минаване на времето, по обратния път всички бяха еднакво мрачни.
Междувременно в „Щастливото прасе“ Примо Касторини най-после успя да затвори магазина зад гърба на клиентите, които плащаха, и да спусне щорите пред тези, които бяха твърде уплашени или твърде бедни, за да си купят нещо, а само чакаха да се възползват от възможността да зърнат Фернанда Пондероза през дебелото стъкло на витрината.