Очите му все още не се откъсваха от нея, но тя се отнасяше към него с обичайното си презрение. Както винаги, когато той затваряше магазина, тя не каза нищо, а мълчаливо го остави. След като я погледа как си тръгва, Примо се вбеси. Тогава разбра, че си е представил всичко това. Собственото съзнание му погаждаше номера. Ако нещо не се случеше скоро, той щеше да се присъедини към Аркадио Карнабучи в болницата. И накрая тя щеше да съсипе всички, той го знаеше. За хиляден път този ден огледа острието на големия нож и когато изтръпна от мислите си, се насили да го махне от очите си.
През седмиците след нейното пристигане Фернанда Пондероза продължи едностранните си разговори със своята сестра, като се опитваше отново да възстанови, от парчета и остатъци, връзката, която имаха в живота. Но след онзи първи път Силвана никога не се появи отново.
Тази вечер обаче докато Фернанда Пондероза размишляваше за един дългоух младеж, за когото те се бяха борили като млади момичета, но чието име не можеше да си спомни, тя ясно чу гласа на Силвана, който я викаше сърдито от мазето:
— Даже мъртва не мога да се спася от теб. Защо не направиш на всички ни услуга и не изчезнеш някъде другаде? Тук вече си причинила достатъчно неприятности.
— Трябва ли да бъдеш толкова злобна? — сопна й се Фернанда Пондероза, чието търпение я напускаше. Тя зачака, но отговор не дойде. Вбесяваше я това, че Силвана никога нищо не обсъждаше.
Тогава Фернанда Пондероза разбра, че всичките й усилия са били напразни. Мъртва, Силвана беше толкова неразумна, колкото и когато бе жива. Щом не искаше да се сдобрят, Фернанда Пондероза не можеше да го направи сама. Това беше тъжно, но може би се налагаше да приеме, че в края на краищата няма да има щастлив край. И така, неизбежно, Фернанда Пондероза започна да обмисля да напусне това място. Тя винаги си тръгваше, когато можеше да го направи — лесно и без да поглежда назад.
Въпреки ужасното бреме на моята скръб знаех, че няма да мога да остана безкрайно дълго пред болницата, за да чакам завръщането на Аркадио Карнабучи към живота. Сърцето ми се късаше при мисълта да го оставя там съвсем сам, но трябваше да се върна към задълженията си. Знаех, че въпреки общата ни дълга история заедно Кончета Крочета се нуждае от транспорт, за да върши работата си, и ако я изоставя, тя няма да има друг избор, освен да ме смени.
С натежало сърце напуснах мястото си под прозореца и малкото място с торф, към което толкова се бях привързала напоследък, и след една последна целувка върху стъклото, потеглих с чувство за целеустременост. Очаквах да ме прониже болка от движението, но когато излязох на открития път, мускулите ми се отпуснаха и успях да препусна в тръс по-енергично и както не го бях правила отдавна.
Копитата ми бяха оздравели и сега изглеждаха толкова еластични и силни, колкото и в дните на младостта ми. Чувствах се добре и увеличих скоростта си до лек галоп, а после — до пълен. Любовта сякаш ми бе дала криле. Оттогава насетне бях в състояние да галопирам напред-назад между обора си и болницата като истинска атлетка.
Колкото повече тичах, толкова повече исках да го правя. Сега разбирах какво подтикваше доктор Кроче напред. И аз бягах, бягах и бягах, чувствах вятъра в козината си, как реве край ушите ми и как свири в дългите ми зъби. Може би тичах както за моя възлюблен, така и за себе си, защото докато той беше затворен вътре в тялото си, аз можех да му дам свобода с моя бяг.
Шеста глава
Докато моят ангел продължаваше да чезне в болницата, аз реших да изпълнявам задълженията си колкото можех по-добре. Нямаше да дам на Кончета Крочета извинение за придобиване на мотопеда, който щеше да сложи край на моята кариера. И трябва да отбележа, че никога не сме били по-заети, отколкото през това лято; още преди температурите да достигнат максимални стойности, ние преживяхме най-жестоката гореща вълна, която местността някога е познавала. Не толкова болести, колкото разстроено здраве тормозеше нашите иначе яки граждани, и ние винаги бяхме на път, защото правехме домашни посещения.
Особено ни тревожеше бебето на Фонди — Серафино, родено по време на чудотворния дъжд от пера. Да, когато Серафино Фонди беше роден преди трагедията, която толкова измъчи моя възлюблен, миниатюрните бучки върху раменцата му тревожеха само майка му, която дъвчеше ноктите си заради тях.
По-късно, когато възлите изпъкнаха още повече през тънката му бебешка кожа, Белинда Фонди трябваше да прибегне до хитруване и ги маскира под дрешки собствено производство, украсени с пищни еполети, звънчета и дрънкулки, достатъчни да хванат окото и да предотвратят всякакви подозрения за дефекти. Минувачите гукаха над херувимчето в прелестни костюмчета и за известно време всичко беше добре.