Мъчно ми е да разказвам, че през цялото време, докато лежеше неподвижен, съзнанието му бе заето с темата за Фернанда Пондероза. Тъй като нямаше какво друго да прави, той мислеше за нея денонощно. Подобно на мен, той се измъчваше от върховете и пропастите на любовта. Как проклинах съдбата си, че не съм източникът на неговата мъка. След трагедията той най-често се свиваше в онзи най-далечен ъгъл от мозъка си, където се спасяваше от отчаянието, причинено от болестта. Там, скрит надълбоко, той агонизираше над въпроса дали тя ще го обикне някога. Щеше ли? Или нямаше? Откъсване на венчелистчетата на маргаритка.
Понякога той се измъчваше и изпадаше в ярост поради това, че ревността го завладяваше и си представяше какво се случва в негово отсъствие и как Примо Касторини се възползва от неговото състояние, за да спечели благоволението на бъдещата госпожа Карнабучи. Това бяха мислите, които го караха да се чувства по-зле от всеки друг и изкарваха от него нещо като сапунена пяна, която му пареше в очите и дразнеше ноздрите му. Ох, какво мъчение е да не можеш да кихнеш!
Въпреки че Примо Касторини беше технически оправдан като причина за изпадането в кома на моето сладурче, никой не купуваше шунката му. Гражданите не можеха да я понасят. И това, разбира се, даде коз в ръцете на братята Мадалони и на техните съюзници от фабриката за свинско на Пучило.
Така всички шунки, които Примо Касторини подготвяше с такава любов, останаха да висят в склада на „Щастливото прасе“. И не само в склада. Съществуваше голям проблем със свръхпроизводството, защото за шунките са необходими години, за да достигнат безупречно състояние, а преди трагедията търсенето винаги бе по-голямо от предлагането. Сега имаше толкова много шунки, че се налагаше да бъдат съхранявани навсякъде, където имаше място. Висяха в коридора, в кухнята, на тавана под покрива, дори в спалнята на Примо Касторини.
Вярно е, че той вече не се забавляваше там, както правеше в дните преди идването на Фернанда Пондероза, която му отне вкуса към всяка друга жена, но все пак не би избрал да споделя спалното си помещение с парчета свинско месо. Шунките висяха там в стройни редици, провесени от гредите, и го наблюдаваха. Дори когато спеше, чувстваше върху себе си как мъртвите им очи го порицават. Ужасно много пари бяха вложени в тях и това правеше ситуацията още по-лоша.
И дали заради времето или вследствие принуда от враговете му, но малцина купуваха дори наденици. Хората все още влизаха в магазина, но в повечето случаи не купуваха нищо, което вбесяваше Примо Касторини. Просто идваха, за да клюкарстват.
Времето започваше да тревожи всички. Жегата бе неестествено силна. Температурата се покачваше така, сякаш гигантска ръка вдигаше термостата нагоре. Това беше нажежена до бяло жега, най-лошият вид. Слънцето представляваше рана на небето. Земята се печеше като самун в изгарящата горещина на пещите на Бордино.
Тучната ни трева вече не беше с цвета на ябълки. Бе изгоряла до кафяво и в нея не бяха останали хранителни вещества за преживните животни. Естествено, страдаха и посевите. Доматите изсъхнаха на корените си. Ябълки, праскови, круши, вишни и смокини съхнеха по клоните. Пъпешите експлодираха като артилерийски снаряди и нещастният Герберто Николето преживя унижението парче кора да му се забие в дупето като шрапнел. Моята господарка никога не бе виждала подобно нараняване и макар с помощта на деликатна операция да успя да го измъкне, Герберто Николето никога не възстанови напълно самочувствието си. Инцидентът го накара да се откаже от фермата за пъпеши, която фамилията му притежаваше от петнайсет поколения, и вместо това той започна нова кариера като продавач на прахосмукачки.
Реколтата от ръж, жито, царевица, ечемик и леща почерня. Цяло поле с домати стана жертва на спонтанно вътрешно изгаряне. Всички се страхуваха от горски пожар и тези, които бяха достатъчно невнимателни, за да продължат да пушат цигари, бяха смятани за убийци.
Пасищата вече не можеха да изхранват животните, които зависеха от тях за прехраната си. Бедните овце във вълнените си палта, изглежда, страдаха най-много. Те само лежаха по гръб с крака във въздуха. Овчарите не можеха да направят нищо. Козите и кравите спряха да дават мляко и лежаха на сянка, правейки си вятър с листа от лапад. Всички животни се обезводниха. После отслабнаха и се сбръчкаха. Мария Календа прекарваше дните си в изпомпване на вода и къпане на прасетата с нея. Беше невъзможно да се бие масло или да се прави сирене.