Сузана Бордино разтревожена проверяваше по няколко пъти на ден пекарната отвън и всяка допълнителна пукнатина бе още една пукнатина в сърцето й. Имаше свличания на земни маси и се появяваха нови свлачища. Дърветата се движеха.
В маслиновата горичка на моя Аркадио дърветата, които стояха на същото място от хиляда години, танцуваха наоколо, реагирайки на налягането под корените си. Призракът на Ремо Карнабучи, който бе обичал маслиновата горичка повече от всичко на света, полудяваше. Той проклинаше своя нещастен син, призоваваше го да спре да мързелува в леглото и да се върне в горичката. Но дори Аркадио да станеше от леглото, не можеше да направи нищо.
Къщичката, в която живееше моята истинска любов, се срути при едно от поредните свличания на земни маси, така че сега той, освен че бе в безсъзнание, беше и бездомен. Доста от оскъдните му вещи, които лежаха разпръснати наоколо, бяха прибрани от безскрупулни хора, които гледаха на това като на ровене в боклука.
Някои хора напуснаха района, събираха вещите си и тръгваха на север или юг, изток или запад с надеждата да избегнат земетресението, когато то удари. Дори отшелникът Недо напусна своето убежище и се завърна при жена си и дванайсетте си деца, които живееха на крайбрежието близо до Фано. Това беше ужасен удар за нас, защото Недо живееше в планините от много години и гражданите го смятаха за светец и благословия за града. Той, разбира се, не каза нищо и с раница на рамо напусна бос нашия клатещ се регион и нашия живот. Макар някои да последваха стъпките на Недо, повечето хора решиха да останат. В края на краищата това беше нашият дом и даже да бъдеше разрушен, какво щяхме да правим някъде другаде? Навсякъде витаеше усещането, че нещо щеше да избухне.
Втора глава
В „Щастливото прасе“, този затворен свят, часът беше ударил. Примо Касторини твърде дълго бе понасял бремето на разпадащия се бизнес. Фиделио никога нямаше да се върне. Той нямаше синове, които да поемат бизнеса му. Някой ден трябваше да се откаже от него. Защо не сега? Нека фабриката за свинско на Пучило да го погълне. Какво значение имаше? С парите, които щеше да получи от продажбата, той щеше да купи яхта и да отплава с Фернанда Пондероза. Далеч от всички и всичко и най-после сам с нея.
Дори месарницата се предаде на жегата. Някога оазис на хладина и спокойствие, сега жегата повече не можеше да бъде държана отвън. Тя проникваше през керемидите на покрива, през стъклената витрина на магазина, въпреки че беше покрита с брезент. Проникваше в мазилката, тухлите и хоросана; промъкваше се под вратите. Примо Касторини също се сгорещяваше. Да, той направо излъчваше топлина. Можеше да се изпържат яйца върху кожата му. И това не се дължеше на времето, а защото кръвта му кипеше вътре в него. Кипеше от похот за Фернанда Пондероза.
Фактически в месарницата беше по-горещо, отколкото навън. И разбира се, нямаше да мине много време, преди стоката да започне да се разваля. Пушеното свинско се запазва по-добре от прясното, но скоро горещината щеше да започне да разваля шунките, съхранявани навсякъде в сградата. Ако времето не започнеше бързо да захлажда, трябваше да се вземат драстични мерки. Студената стая, макар вече да не бе студена, бе по-хладна от всички останали помещения, и Примо Касторини се усамотяваше там, като си позволяваше да се носи върху сала на своите фантазии.
Все още не можеше да я разбере. Да пробие нейната резервираност. Тя се отнасяше с него винаги сдържано, любезно, но студено. Несъмнено се бе пристрастил към нея, но никога не успя да получи представа какво чувства тя към него.
Разбира се, тя знаеше, че Примо не може да знае това: че престоят й тук наближава своя край и скоро щеше да замине. Но тя знаеше също така, че преди този момент да дойде, с касапина ще станат любовници.
Един следобед Фернанда се върна от изпълнението на поръчки и побърза да влезе в студената стая, за да се охлади. На горната й устна блестяха капчици пот и миризмата, която се разнасяше от нея, приличаше на тази на пъпеш, достигнал върха на своята безупречност и зрялост, който само очакваше някой да се наслади на обилните му сокове. Поне така му се струваше на Примо Касторини.
Това, което беше започнало тази сутрин, под наблюдението на трупа на закланото прасе, най-после щеше да се случи. През цялото това дълго, горещо, назряващо лято то къкреше като тенджера върху печката. Сега тенджерата щеше да изкипи.
Очите й го изгаряха като нажежено клеймо. Бавно, решително тя отиде до мястото, където стоеше той, облегнат на тезгяха. Сякаш се движеше в забавен кадър към него. И не спря.