Отвъд в Монтебуфо, където в късния следобед равнината се пържеше като олио в тиган, Амилкаре Кроче лежеше в сянката на вишнево дърво и четеше. Сега той обличаше само шортите си за бягане и потник. Това бяха единствените дрехи, с които не чувстваше горещината. Беше зловещо тихо. Дори щурците не пееха. Изсъхнали трупове на гущери покриваха кафявата трева.
Сега докторът прекарваше доста време в четене на научни списания, които нередовно му доставяше Кармело Сорбило, пощальонът, съкратил до възможния минимум разнасянето на пощата, като предпочиташе вместо това да спи под тезгяха в пощенската станция.
Горещината не позволяваше на доктора да тича — той просто вече не можеше да го прави. След като тичането не запълваше времето му, сега той беше като загубен човек без карта. Опитваше се да държи господарката ми, която не бе виждал от векове, вън от съзнанието си, като пълнеше главата си с нови и удивителни медицински теории. Но, разбира се, никога не приложи някоя от тях на практика. Той живееше на теория. Обичаше теорията. Както си лежеше по гръб и гледаше нагоре в небето, където гневните цветове на залеза показваха, че се задава най-ужасна буря, той осъзна, че животът му се е превърнал в обикновено теоретично упражнение и това го потресе.
Всъщност той беше вцепенен от отчаяние; само като си помислеше, че е стигнал дотук. Някога бе пълен с надежди. Като студент, преди това като ученик всички очакваха велики неща от него. Той беше този, който печелеше наградите. Щеше да промени света. Краката му щяха да вървят по пътя на славата. И какво се случи? Как всичко това можа да се превърне в нещо толкова сбъркано? Той не постигна нищо. Нищо. Изостави работата си. Великата си кариера. Дори не беше способен да обича една жена. Той щеше да полудее от гняв. Бе съсипал живота си. Представляваше пълно пихтиесто нищожество.
Когато се отърси от мислите си, той бе зачервен като небето. Изправи се, хвърли списанието си върху живия плет, остави всичко, както си беше — радиото в кухнята да свири, вратата — отворена, — и просто напусна къщата. Даже не спря, за да си обуе обувки.
Пътят, който минаваше край къщата му, изгаряше краката му като горещи въглени и кожата му се залепваше за асфалта със съскащ звук. Проклинайки, той подскачаше нагоре-надолу и после започна да тича. С дълги, дълги крачки и като подскачаше на пръсти, за да намали изгарянето. Дори без да знае къде отива. Просто поставяше единия си крак пред другия. Без да мисли. Без план. Щеше ли просто да тича и да продължава да тича? Да напусне района, без да се сбогува с никого и да не се върне никога?
Той чувстваше как горещият въздух полира лицето му. Косата му пращеше. И започна да тича по-бързо. Въпреки жегата той направо летеше по-бързо, отколкото всякога преди. Гневът му го изгаряше отвътре по-силно от безмилостното слънце и го изпълваше с безкрайна енергия, която зареждаше дългите му крака със сокове, улесняващи тичането. Хората, които го видяха по пътя, оцениха неговия бяг като забележителен. Най-близкият му съсед, Джузепе Мормиле, го гледаше как отминава като горяща комета, а самият той пуфтеше от жега до жена си Имакулата, която апатично се грижеше за остатъците от марулената си реколта.
— Виж — промълви просто той и посочи доктора, който оставяше следа от горещ прах край пътя. Над него слънцето от червено стана пурпурно. Това беше зловещ знак.
Имакулата не можеше да го разбере. Сякаш някой бе навил часовника на света и го бе нагласил на по-бърза скорост. Тя обичаше бавните неща. Докато всичко около нея се забързваше, тя се наведе долу над марулите си бавна като охлюв, който пълзи върху своя лист. Двамата запазваха бавното си темпо в света край тях, който бе откачил.
Докторът продължаваше да тича. Не мислеше къде отива. Просто се довери на краката си. Те щяха да го отведат там, където трябваше да отиде. И той щеше да върви с тях. Беше роб на краката си. Започна да диша и въздухът навлизаше и напускаше белите му дробове с такова перфектно движение, че той почувства как никога преди този момент не е дишал. Това му даде нови сили и бързина на краката, подтиквайки го напред.
Чак когато стигна улицата, на която живееше Кончета Крочета, той осъзна, че това е целта му. Мястото, където краката му го бяха довели. Дори не се бе задъхал въпреки изгарящата жега. Фактически, докато бягаше, се бе подмладил и изглеждаше на двайсет и пет, а не на петдесет години. Кожата му излъчваше младост и здраве. И сега върху чертите му изгря усмивка, докато приемаше всичко.
Под чадърите на „Виа Алфиери“ вече се бе насъбрала тълпа, за да празнува с доктора и сестрата. Всички ръкопляскаха и се смееха. Отнякъде и без да са предупредени предварително, се появиха музикантите от градския духов оркестър в парадни униформи и се потяха, изпълнявайки откъси от популярни мелодии, докато група мажоретки въртяха своите жезли.