Но доктор Кроче не виждаше и не чуваше нищо от това. За него светът бе неестествено тих. Той чуваше само пулсирането на кръвта в ушите си и гласа на сърцето си, който викаше името на Кончета Крочета, но не така плахо.
В малката си къщичка господарката ми нямаше представа за случващия се отвън карнавал. Тя току-що ме бе нахранила с овес в обора и сега унищожаваше в кухнята си кофичка сладолед. Косата й беше събрана нагоре в малък кок и не носеше нищо друго освен копринения си комбинезон, с който също й бе горещо.
Докторът приличаше на сомнамбул, макар да бе напълно буден и в пълно съзнание. Тялото му сякаш действаше без всякакви команди от мозъка. Даже ако пожелаеше, което нямаше да стане, той не би спрял това, което бе започнало тялото му, и щеше да го следва докрай. В костите, кръвта, клетките и сухожилията му бяха съхранени спомени или планове за всички действия, които трябваше да осъществи през изминалите двайсет години, но които не бе сторил.
Той отвори задната врата на къщичката, без да чука, сякаш се прибираше у дома, и влезе в миниатюрната кухня. Беше ясно, че никога преди не е влизал тук. Кончета Крочета дори не се изненада да види как вратата й се отваря и високата фигура на доктора се навежда леко, за да влезе вътре. И от двете страни нямаше ни най-малко смущение или колебание. Внимателният наблюдател щеше да забележи как Кончета Крочета спира движението на лъжицата, която вдигаше към устните си, и я оставя долу върху масата.
В продължение на един дълъг момент те се гледаха изпитателно в очите, за което бяха копнели толкова много години. Сякаш плуваха там, без да бързат, изследваха, проверяваха скритите дълбини, тайните ъгълчета и инстинктивно разбраха всичко.
Изглеждаше очевидно, че докторът просто трябва да влезе в дома й, а тя да спре да яде сладолед и да не изпитва ни най-малко почуда. Но този момент, последният от старите моменти, точката на пресичане на новото и старото, не можеше да продължи вечно; и, разбира се, никой не би пожелал такова нещо. С една дълга крачка на атлетичните си крака докторът прекоси стаята и застана пред Кончета Крочета не като доктор, а като мъж.
Четвърта глава
В кухнята на „Виа Алфиери“ номер трийсет и седем времето беше спряло, докато докторът и сестрата се стараеха да наваксат двайсетте години изстрадана страст, без да съзнават зловещия грохот на бурята, която се задаваше от небето.
Въздухът бе наелектризиран. Напрежението нарастваше. Бурята със сигурност щеше да се разрази и да донесе със себе си по-ниски температури и крайно необходимия дъжд. Гражданите вече си представяха как тичат навън голи в дъжда и му се наслаждават, как усещат великолепните ледени капки да се стичат по телата им, да танцуват, да се смеят, да пеят без всякакво смущение, а само да ликуват, че ужасната жега най-сетне е отминала.
Първо започнаха гръмотевиците. Пророческото ехо, което Примо Касторини чу, докато лежеше отпуснат във ваната. Поне прозвуча като гръмотевица. Въпреки че мнозина бяха убедени, че това е разцепването на земята под краката им. Силните гръмотевични трясъци накараха вълците да завият по планинските хълмове. Те проехтяха в долината, оградена от околните планини, и се понесоха над нея, като отключваха нови вълни гръмотевици, които се засилваха посред копия и оригинали; трясъците се сблъскваха един с друг и се сливаха. Последва страхотен грохот. Кравите по ливадите замучаха така ниско и зловещо, че онези, които ги чуха, усетиха тръпки по телата си.
Гръмотевиците продължаваха. Това трая толкова дълго, че гражданите на района започнаха да се страхуват, че ще бъде така во веки веков. Без буря. Без дъжд. И без край на жегата.
После по-късно, много по-късно, когато почти се бяхме отказали да се надяваме, една светкавица проряза небето и го отвори. То побеля и си остана бяло.
В ослепителната бяла светлина Примо Касторини излезе от „Щастливото прасе“ и се запъти към старата си фамилна къща. Там вече нищо нямаше да го спре. Отиваше при Фернанда Пондероза и щеше да я притежава. Вървеше с решителна крачка и тези, които го видяха, не се съмняваха къде отиваше и какво щеше да прави, когато стигне там.
Същата тази светкавица, която изпрати Примо Касторини навън за мисията му, бе отговорна за изумителни феномени. За събития, които никой никога не можеше да предвиди.
Тя събуди един спящ човек. Да, тя вдигна Фиделио Касторини, който беше в кома в една пещера високо в планините през последните девет месеца след смъртта на Силвана. Той отвори очи и се огледа наоколо в ослепителната белота. Съзнанието му беше вцепенено. Не знаеше къде се намира или защо. Нямаше спомен за катастрофата, принудила го да тръгне да скита немил-недраг. Земята беше твърда — това бе здрав камък. Той седна. Тялото му беше сковано. Къде се намираше? Не можеше да познае нищо. Но светлината му показа изхода от пещерата и той внимателно се изправи на крака и с клатушкане излезе навън в нощта. Там разбра къде се намира. Бе някъде на върха на най-високата планина и сред бялата светлина успя да види цялата огромна равнина под себе си, разпростряла се на много километри. Очите му се присвиха, когато фиксираха нещо в далечината. Неговия дом. Ще си отиде вкъщи.