Могъщата светкавица събуди и втори заспал човек. Моя Аркадио. Моята истинска любов. Очите ми се изпълват с радостни сълзи, когато помисля за това. Той беше жив и възстановен за мен. Да, краят на светкавицата стигна до Сполето, където влезе в болницата през прозореца зад леглото на моя любим. Свърза се с прашната машина, за която той беше завързан, и изстреля звезди като фойерверки. Електричеството премина по жиците, през сондите и влезе в неговото бедно, безполезно тяло. Вътре високият волтаж препускаше в неговите нерви и спои нещо в мозъка му, предизвиквайки връзка, която го върна обратно към живота с внезапно разтърсване. Струйка дим се издигна от върха на главата му и въздухът в болничната стая се изпълни с миризма на изгоряла гума.
Той веднага седна в леглото и откъсна сондите, закачени за главата и тялото му. Моментът, за който се беше молил толкова дълго, бе дошъл внезапно и без предупреждение. Ако сънуваше това, щеше да умре милион пъти мъчително. Докато другите пациенти трепереха от изумление и ломотеха, скрити под одеялата си, моят героичен Аркадио скочи от леглото и се затича по коридорите, решен да се отправи веднага към Фернанда Пондероза. Да, дори тогава, в този решителен момент, сърцето ми се къса да призная, че аз не присъствах в мислите му.
Облечен само в избелялата си пижама, той се появи на двора, грабна един мотопед, паркиран от нощната сестра Карлота Болета, запали мотора и отгърмя по посока на дома си. Никога преди не бе карал мотопед, но това нямаше значение. Сега можеше да прави всичко. Карлота Болета остана със зяпнала уста в болничния двор.
Бурята бучеше все по-силно с всяка крачка на Примо Касторини. Сякаш стъпките му бяха отговорни за нейното разразяване. Той беше предвидил един час на отиване, а пътят му отне десет минути. Вместо да вървят бавно, краката му ускоряваха хода си. Не можеше да ги спре. При тези обстоятелства пътят, който трябваше да отнеме десет минути, отне само пет. И в резултат той пристигна твърде рано. Но истината бе, че просто не можеше повече да чака. Всяко предположение, че е в състояние да прояви още търпение, бе просто смешно.
Почти тичешком той прекоси двора, където осемте костенурки лежаха в очакване на дъжда. Те разбираха, че той се задава, и първи щяха да усетят плющенето му върху черупките си. Щяха да почувстват как се стича в сухите улеи на набръчканите им шии, съживявайки протегнатите им глави и люспести крака.
Косата на касапина действаше като антена за всички електрони в атмосферата и сега изглеждаше по-жива отвсякога. Или може би това бяха бушуващите в него хормони. Каквато и да бе причината, косата му беше готова за предстоящата нощ. Готова бе и останалата част от тялото му. Сега изглеждаше по-едър от обикновено. Сякаш едновременно бе станал по-висок и по-широк. Копчетата на ризата му щяха да изхвърчат. Панталоните му се пукаха по шевовете. Тялото му вече се мъчеше да отхвърли дрехите, все едно бе змия, която сменя кожата си. Излязъл бе от депресията през изминалите седмици, която в известен смисъл го бе смалила. Сега беше величествен.
Огромната му фигура се открояваше на фона на светлината срещу вратата. Като някой великан човекоядец. Оскар и бебетата се разтрепериха върху скрина. Един молец изпърха около лампата, като хвърли чудовищна сянка върху тавана.
Той пристигна рано и Фернанда Пондероза не беше готова. Тя все още се намираше във ваната, където изстискваше водата от огромна морска гъба върху тялото си. Косата й бе хваната в кок на върха на главата и нежни кичури се бяха изплъзнали от него, потопени в разпенената вода, която плискаше по стените на ваната като прилив. Тя чу как вратата се отвори и се затвори. Остави го да влезе. Тръпка на напрежение прониза центъра на тялото й. Чуваше го как тропа из къщата като сляпа мечка, събаря мебели, търси я, души за нея. Тя също изгаряше от нетърпение, но продължи с ритуала на къпането, вдигаше подред всеки от краката си и прекарваше обгърнатата с пяна гъба по сребърната им кожа. Тежките му стъпки се чуваха по стълбите. Той идваше. Тя усети как водата навлезе в нея.