Костенурката Олга, която бе получила ужасни рани, също умря, оставяйки седем сирачета.
Внезапно дворът се изпълни с хора. Нашите клюки са по-ефективни в сравнение с който и да е друг район и нашите граждани се отзовават с готовност на техния зов. Някои бяха облечени с пижами и нощници, въпреки че повечето не носеха почти нищо, захвърлили отдавна нощните си одежди поради жегата. Убийството обикновено сплотява хората, особено когато се случва на собствения ти праг. Никога преди не бе имало проява на подобно усещане за другарство между гражданите, които обикновено не се колебаеха да си забиват взаимно ножа в гърба.
— Аркадио Карнабучи убиец! Кой би повярвал в това, а?
— Винаги съм го смятал за особен.
— Колко щастливо се отървахме, съседи.
— Хвала на Бога!
Вълнението се засили, когато поставиха белезници на моя любим. Опитах да се приближа до него, за да го утеша, но също бях вързана с помощта на въже. И макар да не свалях пълните си с любов очи от него, той имаше очи само за Фернанда Пондероза, която имаше очи само за Примо Касторини. Сперанца Пати, облечена с нощница, която разкриваше прекалено много за жена на нейната възраст и тегло, гледаше просълзена моя възлюблен и ако не бях вързана, щях със сигурност да я ухапя злобно по дупето.
Докато тялото на Фиделио Касторини, който се бе върнал от света на мъртвите само за да умре отново, бъде прибрано в линейката, нозете на моя любим се усукваха между краката на двама млади офицери, облечени в прилепнали панталони с широки червени лампази отстрани. Хвърлиха го отзад в полицейската камионетка, затръшнаха вратата, преди да я заключат, и за него остана възможността да гледа външния свят само през решетките на малкото прозорче, през което зърна Фернанда Пондероза да изрича думите:
— Ще те чакам. Вечно.
Само да можех да се освободя от това въже.
Шеста глава
Бурята, предизвикала катаклизъм, възстанови нормалното равновесие в района. Слънцето грееше, но не изгаряше, и вече се готвеше за зимната си ваканция. Подземното бучене спря и ние вече не се страхувахме от земетресение Тревата отново порасна зелена, а не кафява. Животните се възстановиха. Овцете смениха сините си кожуси, под които се откриха бели. Козите и кравите отново започнаха да дават мляко. Производителите на сирене в местносгга отново можеха да започнат да правят сирене. Къртиците започнаха да ровят. Плъховете — да гризат. Пчелите бръмчаха. Птиците пееха. Водата потече в реките, потоците и водопадите. Езерото се напълни и лебедите плуваха в него. Дъговите пъстърви отвориха разтегливи устни и лапаха мухите, които отново полетяха.
Жителите можеха да се заемат с обичайните си занимания. Всички с изключение на Луиджи Бордино. На сутринта го откриха мъртъв и Сузана избягваше погледа на съпруга си. Трупът бе открит с потопена глава в леген тесто с миризма на круши, което трябваше да бъде оформено във вкусен подарък за Фернанда Пондероза. Сузана настояваше, че го е ударила мълния, но Мелкиоре не бе толкова сигурен. В пекарната вече бяха инсталирани високотехнологични електрически пещи и работници поставяха нова табела отпред. Върху нея с големи букви и засукан калиграфски шрифт беше изписано „Сузана Бордино“. Всичко изглеждаше така, сякаш Луиджи Бордино никога не бе съществувал. Ала тя бе извършила убийството напразно.
Аз теглех двуколката, украсена с панделки и рози, в която седяха зачервените новобрачни Кончета и Амилкаре Кроче на път към къщичката си на „Виа Алфиери“. По пътя отминах Санчио, мулето на Касторини, което бе вързано пред „Щастливото прасе“ и дъвчеше лист прясна зелена папрат. Той ме погледна с ленивите си очи и аз бях запленена. Изгарях от любов, каквато преди не познавах. В този миг на откровение аз проумях една универсална истина. Никога не бях обичала Аркадио Карнабучи. Всичко това беше една ужасна грешка. Обичах Санчио и в очите му прочетох, че любовта ми е споделена.
След като откъснах очи от своята нова и нежна любов, забелязах, че градската библиотека е затворена. Сперанца Пати бе последвала Аркадио Карнабучи до областния град, където използваше връзките си в администрацията и се занимаваше със защита на каузата му на най-високо ниво. Никога нямаше да се откаже от мисията си да изчисти неговото име и да гарантира освобождаването му от карцера. Аркадио Карнабучи, който чезнеше в килията си, беше осъзнал своята фатална грешка. Жената на мечтите му не беше Фернанда Пондероза. Това беше Сперанца Пати. Той бе объркал имената им. Какъв глупак беше само. Пълен и съвършен глупак.
В този ден Фернанда Пондероза не дойде на работа в „Щастливото прасе“. Отвън чакаше опашка, преди още Примо Касторини да вдигне ролетката и щорите от витрината. Фабриката за свинско на Пучило бе ударена от мълния предната нощ и сега, когато температурите бяха спаднали, всички в региона копнееха за шунка. Примо Касторини работеше механично. Съзнанието му бе изцяло пропито от Фернанда Пондероза. Чувстваше се виновен, защото знаеше, че би трябвало да оплаква смъртта на брат си, но си казваше, че веднъж вече го бе оплакал. Все още можеше да усети мириса на Фернанда Пондероза по кожата си. Доста често някое микроскопично мехурче от общия им аромат избухваше някъде около него и изпаренията го отнасяха до носа му. В такива моменти той изохкваше шумно, връхлетян от спомена за екстаза, с което предизвикваше купувачите на шунка да кимат снизходително, да намигат и да се побутват един друг с лакти. Той непрекъснато преживяваше всеки момент от нощта. Преживяваше отново и отново всеки изключителен оргазъм. Не можеше да спре да се усмихва, а и не желаеше да го прави.