След това обаче бе завладян от страх. Не можеше да понася отсъствието й. Беше дошъл пръв в магазина. Тя трябваше да го последва. Къде беше? Обзе го паника. Не можеше да си обясни защо. После разбра, че това е любов. Никога преди не я бе изпитвал. И му се прииска да запее. Часовникът му се изтърка от желанието му във всеки миг да знае колко е часът. Щеше да дойде всеки момент. Но тя не дойде.
Докато обслужваше пълчищата клиенти, обсадили магазина, той разбра, че веднага трябва да отиде при нея. Беше постъпил глупаво, като него направи по-рано. Изпусна цял час от времето, което можеше да прекара с нея. Час, който никога нямаше да се върне. Той беше бесен на себе си. Затова просто излезе и остави клиентите в магазина. Гражданите се спогледаха неразбиращо, а после започнаха да грабят шунка. Не след дълго крадливите Нелинос натовариха цял камион с различни видове от тях.
Петте минути до къщата бяха най-дългите в живота на Примо Касторини. Той определено се страхуваше. Всички влюбени се страхуват. Страхът ги владее в значителна степен. Освен това изпитваше ужасно нетърпение да бъде с нея. Да я прегърне. Да се зарови в нея. Да вдишва аромата й. Да я целува безкрайно. Да гали тялото й. Да се удави в нея. След това страхът отново го обзе и този път още по-силен. Тя си беше отишла. Затова не дойде в магазина. Беше го напуснала. Изчезнала. И той никога нямаше да я види отново. В тялото му се отвори огромна ехтяща бездна, изпълнена с ужас. Как би могъл да понесе това?
Той стигна тичешком до старата къща. Видя камион за багаж, паркиран на двора. Мъже го товареха с еднорози, полилеи, статуи, стари часовници, бананови дървета, дъбови шкафове и всякакви други предмети. Той видя това, но не искаше да го приеме. Гладните му очи я търсеха и паниката се надигаше в тях като прилив. Тя си беше отишла. Наистина си беше отишла.
Не. Тя беше тук. Все още бе тук. Не беше заминала. Всичко бе наред. Всичко отново беше наред. Сърцето му запя, изпита остра болка, която прониза като стрела гръдния му кош.
Тази сутрин Фернанда Пондероза си взе окончателно сбогом със Силвана и макар да се надяваше, че сестра й може да отрони някоя последна добра дума за нея на раздяла, отново бе посрещната с мълчание. Сега приемаше без горчивина факта, че Силвана е била права през цялото време: смъртта не можеше да изглади всичко между тях; не можеше да промени абсолютно нищо.
Беше се навела под смокиновото дърво и изравняваше земята над гроба на костенурката. Касапинът изтича до нея, сграбчи я в прегръдката си и я задържа там завинаги, или поне за много, много дълго време, докато най-малкото свиване на мускулите на тялото й не го накара неохотно да върне краката й върху земята.
Очите й не му казваха нищо. Ала трезво разсъждаващата част от него знаеше отговорите и той мразеше тази своя част, щеше му се да я откъсне от себе си и да я удуши. Много отдавна тя бе казала, че ще остане до завръщането на Фиделио. Той се върна. И сега тя си тръгваше. Това беше всичко. Погали бузата му с върховете на пръстите си и отиде до камиона, който вече бе натоварен и я чакаше, за да потегли. Той знаеше, че не може да я накара да остане. Би направил всичко, за да я задържи. Но това явно не бе достатъчно.
— Къде отиваш? — Той се изненада от звука на собствения си глас. Прозвуча както обикновено. Почти.
Шофьорът запали мотора.
— Много въпроси — отговори тя с полуусмивка. А той остана да гледа как камионът подскача из двора, завива по шосето и отпътува.
— Само един — успя да промълви. Но тя си беше отишла.