Пъхна ги под земята, сякаш пъхаше любовницата си в леглото. Те бяха натежали от толкова много надежди и мечти, тънки струйки, драскулки красота и изпълнени с копнеж къдрави вълнички на възбудата. Бавните му движения бяха симфония. В ръцете му, месести лопати на земеделец, бобовите зърна знаеха, че се намират на сигурно място. Възглавничките на пръстите му, широки, но нежни, ги притискаха и те заспаха във внезапно настъпилата тъмнина и торфена топлина.
После, както косовете в ниските дървета, както мишките под покривите, Аркадио Карнабучи започна да обзавежда гнездото си. Ергенският му дом не можеше да се похвали с кой знае какви удобства. Петната по стените му крещяха. Избелелите на слънце пердета го притесняваха. Той се зае да чисти. Измете купища прах с метлата, която също стана много прашна. Уплаши мишките, когато достигна до отдавна забравени ъгълчета, които бяха престанали да му принадлежат.
След много години той накрая отстъпи и пусна в къщата Федра Брини да обере паяжините, които й бяха необходими, за да изплете своите платна. В тази отдалечена от сушата местност тя бе единственият майстор на платна, които бяха изпращани чак на адриатическия бряг, където бяха високо ценени от рибарите заради фината изработка и трайността си. Тя редовно обираше паяжините на всички къщи наоколо, а паяжините на Аркадио Карнабучи, които не бяха пипани много дълго време, бяха великолепни, сякаш излизаха от приказка.
Федра Брини беше обзета от възторг, паяците — не толкова. Наследството на поколения бе изгубено в няколко ловки замаха на нейната кука за почистване. Фолклорът, легендите, фамилното дърво, изписано със засукани калиграфски почерци, големи литературни произведения, любовни истории, поезия, загадки, детективски романи, дори рецепти и кръстословици, а за да се добави към обидата и нараняване, един от младите паяци загуби крак при атаките на Федра, за което на Аркадио Карнабучи не му бе простено никога. Всичко бе пометено и отнесено в малка ленена торба на гърба на разрушителката. Денят бе отвратителен.
Федра Брини бе изпълнена с толкова много радост, като препълнена кана, че не можеше повече да я задържи. Такива разкошни паяжини, говореше тя на хората. Не са били докосвани от смъртта на Присила Карнабучи, майката на Аркадио, преди двайсет и две години. Ала защо Аркадио Карнабучи, който се съпротивляваше на молбите й толкова дълго време, накрая се бе предал? Никой не можеше да каже със сигурност. Очевидно маслинопроизводителят имаше нещо наум и Федра, която блаженстваше под топлите лъчи на вниманието на съседите си, направи каквото зависеше от нея, за да запали пламъците на тяхното любопитство.
Разпалвайки тези пламъци още повече, същият този собственик на маслинови плантации се появи една сутрин в магазина за платове на „Виа Коломбо“ и попита за чаршафи. Каква би могла да е причината Аркадио Карнабучи да поиска ново спално бельо? Веждите на Амелберга Фидоти, продавачката с кисела физиономия, веднага придобиха формата на въпросителна. Скоро новината се предаваше от уста на уста в града. Едва ли бе възможно. Или порядъчно. В края на краищата той беше ерген, и то с дълъг стаж.
Когато се прибра вкъщи, той пробва чаршафите на леглото. Просто за да види как стоят. Не за да ги използва, разбира се. Те бяха изключително великолепни. Шокиращо великолепни. Твърди и свежи като току-що паднал сняг. Ала той бе разтревожен. Не искаше да изглежда така, сякаш се бе старал много. В интерес на истината изобщо не искаше да създава впечатлението, че се бе старал. Ами ако сьздадеше впечатлението, че е пресметнал всичко? Или че е прекалено самоуверен? Че е планирал момента, вместо да остави събитията да се развиват от само себе си? Въпреки това износените му сивеещи чаршафи бяха позор. Мъчително той сгъна новото спално бельо по гънките, все едно бяха географски карти, и ги напъха обратно в скърцащата целофанова опаковка, която беше прекрасна сама за себе си. После ги затвори в чекмеджето. Следващия път, когато ще ги извади, ще бъде заради нея. И той поруменя силно и така се изчерви, че заприлича на юноша.
Аркадио Карнабучи никога и за секунда не се беше съмнявал, че истинската му любов ще дойде. Знаеше го със сигурност. С такава сигурност, с каквато маслините се появяваха на дърветата му. Той можеше да разкопава около корените, за да им осигури въздух, да ги подхранва с торове, да ги обрязва, всичко това — на определените дни от неговите предци във великия „Алманах на Карнабучи“, ала знаеше, че каквото и да направи, маслини щеше да има. Маслини щеше да има и дълго след като той самият се превърнеше в тор за тях. Със същата сигурност знаеше, че тя ще дойде.