Аркадио Карнабучи проверяваше стотици пъти на ден как се развиват семената му. Той почти изнесе почвата в табла, докато я разглеждаше. О, колко желаеше да види как зачатъкът на зеления кълн щръква над земята! Сутрин, дори преди да е изпразнил мехура си, той бързаше към перваза на прозореца, като в същото време оправяше дръжките на очилата зад ушите си и разглеждаше почвата, все едно промиваше златоносен пясък.
Накрая на славната Цветница, ден, който завинаги се запечата в съзнанието му, три горди малки издатини го очакваха като изпълнени със самодоволство ученици, които са отговорили правилно на всеки въпрос на тест по правопис. Ах, как подскочи сърцето му, когато ги зърна. Разгледа ги от толкова близо, че скоро познаваше и най-малките на всеки отделен екземпляр. На молбите му бе отговорено. Трябваше да бъде знак, именно на този ден, че Всевишният е с него.
По-късно същия ден, когато зае обичайното си място в черквата, обсипана с палмови клонки, той не пощади благодарностите си за това малко чудо. И тогава, както и сега, бях пълен агностик и затова, разбира се, никога не ходех на черква, но ясно си спомням как минах оттам онази сутрин и чух всичко. Да, неговият възхитителен баритон ехтеше с пълната сила на страстта му, набъбваше в огромен мехур в главния кораб на черквата, който едва не вдигна покрива във въздуха. Той надпяваше органа и колкото повече главният органист Сперанца Пати се мъчеше да свири и да го заглуши, толкова по-ненадминат ставаше Аркадио.
Следвайки примера на Сперанца Пати, хористите издуваха дробовете си и пъчеха гърди и бузи, оглеждайки всичко, като пращящите от здраве херувими, които красяха фреските над главите им. Те пееха до изнемога, а гласовете им се смесваха в една великолепна евангелистка супа. Тереза Марта, сляпата тькачка на килими, пееше толкова пламенно, чо ако имаше Господ на небето, тя по право щеше да си върне зрението. Федра Брини също даваше всичко от себе си, дотам, че започна да диша учестено и трябваше да бъде изведена навън, за да диша в хартиен плик; нали за нея седмицата също бе изпълнена с емоции. Малко Беато отривисто изговаряше фразите, сякаш животът му зависеше от това, което до известна степен бе така. Това изумително усилие според мнозина бе причината за емболията, която получи по-късно същия ден и поради това приемната на Беато заприлича на военна зона. Всеки, до последния хорист, се почувства главозамаян, зашеметен, останал без дъх и със зачервено лице от величествения финал, който разтърси малката черква и с лекота би могьл да предизвика земетресение, а Аркадмо Карнабучи дори не се изпоти и гласът му се издигаше над вокалите на петдесет обучени хористи.
Падре Арканджело бе възхитен от силата на усърдието на Аркадио Карнабучи в свещените тайнства, ала другите поклонници си разменяха погледи, с които казваха, че маслинопроизводителят отново е започнал с номерата си. Онези, които имаха лошия късмет да се паднат на една пейка с него, се отдалечиха, притеснени за тъпанчетата си, а след това на Кончета Крочета бяха съобщени рекорден брой случаи на звън в ушите, за който всички обвиняваха Аркадио Карнабучи.
Втора глава
През следващите дни скъпоценните кълнове израснаха и приведоха шии, а главите си надигнаха над земята, протягайки се към слънцето, което изливаше обилна светлина през прозорците. Цялата работа в маслиновата горичка бе прекъсната, тъй като Аркадио Карнабучи се посвети на наблюдаването на израстването на кълновете му, а докато ги наблюдаваше, той им говореше насърчителни думи, нежни фрази, поетични строфи, галеше ги с езика на любовта.
Отдавна починалият баща на Аркадио Карнабучи — Ремо — погледна с недоволство на безотговорността на сина си към горичката и му се яви в сън, в който го подтикваше да се върне към работата си, защото маслиновите дървета са по-важни от хората, родили се, за да им служат. Скоро обаче в съня влезе и Присила, майката на Аркадио, която припомни на съпруга си, че Аркадио е останал ерген по-дълго, отколкото би го направил всеки друг Карнабучи, оставен да се грижи за горичката или да прави каквото и да било друго. Родителският спор бушуваше над главата на Аркадио и той изпита носталгия към дните от младостта си, когато те бяха всички заедно в живота, едно щастливо семейство.
Когато започнаха да се замерват с чинии и да си крещят по име, Аркадио реши да ги остави и дръпна завивката, за да запуши ушите си, после ги замени със сън, в който изпълняваше серенада на любимата си. Тя стоеше в здрача на балкона, а той — във вълшебната градина под нея, обгърнат от кадифения мрак. Неговото изпълнение на E lucevan le stele2 беше най-прекрасното, което някога бе правил, и бе акомпанирано от оркестъра на жабешката песен и кантатата на малките срамежливи нощни създания.