— Търсиха ли го? — обади се тя.
— Къде ли не. Знаем, че е посетил Земята, защото всички архивни данни за сондите „Терминус“ в Музея на космическите полети са били изтрити.
— Значи съвсем нищичко не знаем за него?
— Точно така. Намери си убежище, Кин. — Той се подсмихна. — Поне политиката на Компанията е била правилна. Нашите светове ще светуват дълго.
— Един човек не може да срути цяла цивилизация — възрази Кин.
— Я ми посочи къде пише, че това е универсално правило — тросна се той, после се поуспокои. — Това наметало… наистина ли го прави невидим?
— Амииии, ако гледаш право в него, спомням си, че онова, което се намира зад него, изглежда само леко размазано. Но ако не го очакваш, хич няма и да го забележиш.
— Предполагам, че върши работа за старомоден шпионаж — заключи Джоел. — Но все пак, странна работа. Според мен е по силите ни да сътворим такова нещо. За да се направи то, е нужно доста високо технологично ниво, а при едно високо технологично ниво невидимостта не е голямо преимущество. Толкова много други неща ще регистрират присъствието ти.
— И това ми мина през ум — рече Кин.
— После, всички тия приказки за телепортация — теориите до една твърдят, че тя е невъзможна. Двойният ефект на Уосбайл почти я постига — също както е възможно да се построи почти вечен двигател.
Спътникът в края на Линията сияеше като звезда пред тях. Джоел погледна контролното табло.
— Бих искал да се срещна с него — рече той. — Когато още се напикавах в гащите, съм чел за сондите „Терминус“. После веднъж, като бях на Нова Земя, отидох да разгледам фермата на Рип Ван ЛеВин. Той беше онзи, който се приземил на планетата и открил…
— Знам — прекъсна го Кин.
И да бе забелязал тона й — а Джоел несъмнено го беше забелязал, — с нищо не го показа и продължи бодро:
— Някъде преди две години гледах тоя филм за Т4 и Т6. Това са сондите, които все още летят. На Нова Земя произвеждат такава благотворна акция — горе-долу на всеки десет години изстрелват по два кораба на скоклива орбита, не набират ускорение и…
— И това го знам — прекъсна го Кин.
Корабите набираха скорост, като се гмурваха в слънцето на Нова Земя и прескачаха някой и друг милион мили в Другадето, гмур, скок, гмур, скок… и най-накрая хоп, цъфваха изневиделица няколко стотици светлинни години по-нататък с размазваща светлинна скорост, на няколко мили от сондите.
Терминус Четири не бе успял да намали скорост при поредната точка на обръщане, а един дефект в примитивния компютър на Шест го бе отвел право до някаква звезда, дето я няма. Ако събитията бяха следвали нормалния си ход, пилотите им щяха да са изгнили още преди векове. По онова време техниката на забавяне на жизнените процеси също си е била доста примитивна. Но разбрицаните машинарии отдавна бяха подменени част по част, а екипажите, които идваха на посещение горе-долу на всеки десет години, добавяха какви ли не усъвършенствания.
Всичко това никак не беше евтино. Много по-лесно щеше да е да затоплят пилотите, да ги съживят и те да си заживеят охолно. Но Рип Ван ЛеВин, Славният герой на Терминус, който след хилядогодишен полет се бе приземил на свят, създаден от прескачащите през Другадето кораби триста години по-рано, бил богат, когато се самоубил. Достатъчно богат, че да наеме добри адвокати и да настоява назначените от него попечители да правят всичко възможно и невъзможно за останалите двама пилоти, само да не ги будят.
— Тръстът ЛеВин ни е вързал ръцете — рече Джоел. — Първото, за което се сети Компанията, беше да събудим пилотката на Т4 и да я питаме за Джало. Всички те са се обучавали заедно — тя все трябва да знае нещо за него. Но ха сме се опитали, и цяла Нова Земя ще писне кански.
— Джоел, ти какво мислиш за тази идея? — попита го Кин.
Той я погледна в очите.
— Че е жалка, какво друго?
— И аз тъй мисля.
Тя остана на спътника, докато Джоел донагласи системите — гледаше го как активира електрическата верига, прекъсваща дългата верижна изкуствена молекула, каквато представляваше всяка Линия. Оттук нататък Кралството трябваше само да се оправя. Не стоя да го гледа как подготвя хладилната камера.