— Хммм? Е, Рем не е бил построен за един ден.
— Тогава не съм ги предвождал аз.
Колонистите я гледаха мълчаливо. Нито генна хирургия, нито процедури, нито клон на Компанията — и все пак те бяха дошли тук доброволно. Един на десет от тях я щеше да доживее до сто години, я не…
Бяха оставили безсмъртието на обикновените хора. А те щяха да родят деца. Сега вече имаше достатъчно деца, дори и на Земята. Гените им щяха да оцелеят — условията в този свят щяха да ги запазят. Изковани върху наковалнята на ново слънце и нова луна, след хиляда години и хората тук щяха да бъдат други. Други, точно толкова трябва — според Плана.
— Тук трябва да се сбогуваме. — Кин бръкна в кесията, окачена на колана й. — Ето ви Нотариалния акт, документа за прехвърляне на имота и петхилядогодишна гаранция за производствени дефекти.
Чан пъхна документите в ризата си.
— Измислили ли сте име? — попита Кин.
— Решихме с гласуване то да бъде Кралството.
Кин кимна.
— Харесва ми. Просто, но не и шегаджийско. Може би ще се върна някой ден да видя как сте се справили, господин Чан.
Последният глайдер, който се приземи, беше транспортен кораб на Компанията — не като евтините пластмасови първопроходски машини за еднократна употреба. Щом Кин се приближи, се отвори люк и един робот на Компанията спусна стълбичката.
— Кога за последен път сте била на процедури? — попита изведнъж Чан.
Кин се опули насреща му.
— Преди осем години. Какво значение има?
Той се позамисли, после се приближи към нея, за да се го чуят останалите.
— Компанията има неприятности. Може би Дните ни са преброени.
— Неприятности ли?
Роботът пилот регистрира присъствието на Кин на борда, отброи три секунди и захлупи люка. Последното, което първопроходецът видя, беше обърканата физиономия на Кин, изпълнила големия заден илюминатор, докато машината се издигаше нагоре.
Чан сподири кораба с поглед, докато той се издигна достатъчно, за да се включат постояннотоковите въздушно-реактивни двигатели. После бръкна в люка на собствения си глайдер и извади оттам мегафон.
Тълпата се превърна в петно, после в точица и се изгуби сред джунглата. Кин се облегна назад. Компанията притежаваше шейсет процента от безкрайността. Какви ти тук неприятности?
Скоро глайдерът подмина Слънцето и започна да се зазорява наобратно. След време се приземиха на малък пясъчен остров — белеещ се под звездното небе, заобиколен от фосфоресциращо море.
Линията се очертаваше, черна на фона на небето. В основата й се виждаше малка капсула, на която се беше облегнал мъж.
— Джоел!
Той пусна неандерталската си усмивка.
— Здрасти, Кин.
— Мислех си, че си заминал да ставаш Секторен майстор на Сифагор.
Той сви рамене.
— Предложиха ми го. Не ме устройваше. Качвай се. Робот!
— ЗДРА’Ж’ЛАЕМ, ГУСН’ЧАЛНИК!
— Закачи глайдера на буксир.
— СЛУШ’СПЛ’НЯВАМ, ГУСН’НАЧАЛНИК!
— И стига с тия казармени лафове, става ли?
Изкачиха се в кабината на Линесман и се настаниха от двете страни на тръбата за централна тяга. Джоел Ченги въздъхна и щракна едно лостче. Капсулата подскочи и Линията се заизнизва хипнотично покрай тях, докато се изкачваха нагоре.
— Аз съм новият тукашен Наблюдател — обади се той.
— О, Джоел! Не е вярно, нали? — Изведнъж Кин я обзе чувството, че вселената се е продънила.
— Вярно е и още как. Между нас да си остане, направо нямам търпение да почна. С тебе не би ли било същото?
— Но не те виждам… — Кин се сепна.
Никак не те виждам, искаше да каже тя, да прекарваш век след век в спътниковата камера за дълбоко замразяване на висока орбита около този свят. И да не остарееш нито секунда.
Тя си го представи. Беше ужасно.
Ръце-роботи, които вечно кръжат около теб със спринцовки, насочени на няколко инча от коравата ледена кожа, докато други роботи наблюдават света там долу. И търсят определени знаци. Деление на атома. Ядрен синтез. Космически полети. Ширпотреба на електричеството.
Някои светове наблягаха на космическите полети с надеждата да получат бързо междузвездно признание. И неизменно се издънваха. Дори и суборбиталните машини са върхът на пирамидата, огромната стара пирамида, която се крепи на такива неща като прехрана, земеделие и т.н. Не си струваше да се опитваш да полетиш, като няма какво да ядеш.
Джоел се наведе и набра на конзолата за сервиране номера на менюто, после измъкна оттам наредена маса. Улови погледа на Кин и пак се усмихна. Той честичко си се усмихваше. При зачеването му, кой знае как, палеолитните гени отново си бяха дали среща и с това дялано като със сатър лице му се налагаше честичко да се усмихва, за да не плаши децата. Но пък щом лицето му светнеше, приличаше на зората на Човечеството. Двамата с Кин разговаряха — и далеч не само с думи. Бяха общо на четиристотин години. Сега думите бяха просто платформи, които мъкнеха товари със знания и нюанси.