— Ще закриете ли отдел „Убийства“, капитане? — попита Селтрикс.
— Не — отвърна капитанът. — Ще оставя един малък екип, докато видим как се справят тези птичета.
— Ха! — подсмихна се Селтрикс. — Малък екип. Това е смешно.
— Така е — рече капитанът. — Във всеки случай ще задържа няколко човека. Изглежда, че птиците не спират всички убийства.
— Защо не?
— Някои от убийците не излъчват тези мозъчни вълни — отговори капитанът, мъчейки се да си спомни какво бе казано в една от статиите. — Май жлезите им не работят или нещо подобно.
— А какви именно не спират? — запита Селтрикс с професионално любопитство.
— Не знам. Но чух, че са оправили проклетите птици, така че скоро ще ги спират всичките.
— Как ще стане това?
— Учат се. Имам предвид страж-птиците. Също като хората.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко.
— Хубаво — каза Селтрикс, — но мисля, че все пак ще държа стария патлак смазан. Просто за всеки случай. Не може да им се вярва на тези учени.
— Правилно.
— Птичета! — прихна Селтрикс.
Страж-птицата се виеше над града, описвайки голяма плавна дъга. Алуминиевото й тяло блестеше под утринните лъчи, слънчеви зайчета играеха по неподвижните й крила. Летеше съвсем безшумно.
Безшумно, но всичките й сетива действаха. Вграденото кинестетично устройство й показваше къде се намира и направляваше търсенето по дълга крива.
И изведнъж нещо се случи! Електронните органи светкавично засякоха сигнал. Корелационният център направи проверка, като го съпостави с данните за електрически и химически признаци в паметта си. Задейства се някакво реле.
Страж-птицата се спусна по спирала, като приближаваше към все по-засилващия се сигнал. Тя надушваше секретирането на жлезите, вкусваше отклоняващата се от нормата мозъчна вълна.
В пълна бойна готовност и със заредено оръжие, тя направи още един кръг и пикира под ярките лъчи на сутрешното слънце.
Динели бе толкова съсредоточен, че не забеляза спускането на страж-птицата. Извадил пистолета си, той гледаше умоляващо едрия бакалин.
— Не ме доближавай!
— Малък въшлив негодник — рече бакалинът и пристъпи крачка напред. — Искаше да ме ограбиш? Здрава кост няма да оставя по хилавото ти тяло.
Бакалинът, твърде глупав или твърде смел, след като не обърна внимание на заплашващия го пистолет, се приближи още към дребния крадец.
— Хубаво — каза Динели, изпаднал в неконтролируема паника. — Щом го искаш, мухльо, ще си го…
Мълния го удари през гърба. Пистолетът отлетя и разби витрината със закуски.
— Какво, по дяволите…? — възкликна бакалинът, вперил поглед в зашеметения крадец. Но после мярна блясъка на сребърни крила. — А, мътните да ме вземат. Тези страж-птици наистина работят!
Проследи крилата, докато те не изчезнаха в небето. После телефонира на полицията.
Страж-птицата отново заописва своята широка търсеща дъга, Мисловният й център анализира фактите, които бе научил за убийството. Не всички от тях му бяха известни преди.
Сигнализира тази нова информация на останалите страж-птици, а те предадоха в отговор своите данни.
Сега, когато птиците слизаха една след друга от конвейера, Гелсън си позволи да се отпусне. Заводът му сякаш пулсираше със силно, ритмично боботене. Поръчките се изпълняваха навреме, като се даваше предимство на големите градове в областта, докато не се задоволят и най-малките селца.
— Върви като по мед и масло, шефе — рече появилият се на вратата Макинтайр. Току-що бе привършил обичайната си проверка.
— Хубаво. Сядай.
Едрият инженер седна и запали цигара.
— Отдавна се занимаваме с тази работа — каза Гелсън, не знаейки откъде да започне.
— Да, така е — съгласи се Макинтайр. Облегна се назад и всмукна дълбоко. Беше един от инженерите консултанти на първия модел на страж-птицата. Преди шест години. Оттогава работеше за Гелсън и бяха станали добри приятели.
— Това, което искам да обсъдим, е… — Гелсън млъкна за момент. Не знаеше как да изрази мислите, които се въртяха в ума му. Вместо това запита: — Какво ти е мнението за птиците, Мак?
— Кое, моето ли? — инженерът се усмихна нервно. Още от зараждането на идеята бе мислил за страж-птиците, дори когато ядеше, пиеше и спеше. Но никога не бе смятал за нужно да има някакво определено мнение за тях. — Е, мисля, че са страхотни.
— Не това имам предвид — отвърна Гелсън. Едва сега осъзна, че желаеше някой да разбере гледната му точка. — Искам да кажа, дали не смяташ, че в мислещите машини може да се крие някаква опасност.