Беше го обсъдил с Варнеши. Хубав, сериозен човек беше Варнеши. Разбира се, беше познавал баща му. И дядо му, сега като се замисли за това. Хората като че ли не издържаха дълго, сигурно се дължеше на всичките тези напъни да се изпомпва кръв толкова нависоко.
— Имаш си проблем, царю.6
Съвсем сигурно. Скалите са твърди, тъмнината е тъмна. Захвани се с разни описания и здравата си я загазил, това е тяхното мото. Но след двеста години общуване с хората царят, така да се каже, беше развил прилежен умствен инструментариум, който почти напълно отговаряше на нуждите му, за да ги разбира.
— Без съмнение две и две е равно на четири — изтъкна той много бавно.
— Все тая.
Последва мълчание, докато царят подложи това на внимателен анализ.
— Ти казваш — започна той, като мереше всяка дума, — че ние трябва да отпратим Керът да бъде пате сред човеците, защото две и две е равно на четири?
— Той е чудесно момче. Цял куп възможности за голямо, силно момче като него — рече Варнеши.
— Чувал съм, че джуджета отиват да работят в Големия град — несигурно започна царят. — И че изпращат пари на семействата си оттам, което е много препоръчително и похвално.
— Това е то, тогава. Намери му работа в… в… — Варнеши затърси вдъхновение, — …в Стражата, или нещо подобно. Пра-пра-дядо ми беше в Стражата, да ти кажа. Чудесна работа за яко момче, така разправяше дядо ми.
— Какво е Стражата? — попита царят.
— О! — рече Варнеши, с неопределения тон на човек, семейството на когото за последните три поколения не е изминало повече от трийсетина километра, — те обикалят насам-натам и се грижат хората да спазват законите и да вършат каквото им е било наредено.
— Това е много почтено задължение — каза царят. Обикновено той даваше нарежданията, затова имаше много твърди убеждения, че останалите трябва да беше казал възрастният човек, докато посръбваха от една чашка с ракия на пейка пред Шахта №2.
— Той е добро момче, така да знаеш — рече царят. — Трезв характер. Честен. Не е твърде умен, но като му кажеш да свърши нещо, дъх не спира да си поеме, докато не го свърши. Послушен.
— Можете да му отрежете краката — предложи Варнеши.
— Не краката му ще са същинският проблем — мрачно каза царят.
— А! Да. Ами, в такъв случай бихте могли…
— Не.
— Не — замислено се съгласи Варнеши. — Хмм. Ами, тогава, това, което трябва да направиш, е да го отпратиш надалеч за известно време. Пусни го да се поомеси малко с хората. — Той се облегна назад. — Това, пред което си изправен, царю, е проблема с патето — добави той с начетен глас.
— Не мисля, че е редно да му го казвам. Той и без друго отказва да повярва, че е човек.
— Това, което имам предвид, е, че той е пате, отгледано сред пилци. Широко известно селскостопанско явление. Открива, че адски добре може да кълве и то, и хал-хабер си няма от плуване. — Царят слушаше учтиво. Джуджетата не си падат много по селското стопанство. — Но като го изпратиш да види много други патици, оставиш го да си понамокри краката и той ще престане да търчи след кокошчиците. Като две и две — четири.
Варнеши се облегна назад с вида на човек, който е доволен от себе си.
Когато прекарваш по-голямата част от живота си под земята, развиваш много буквален начин на мислене. Джуджетата не си служат с метафори и сравнения, вършат каквото им е било наредено.
— Разбира се, те не приемат всеки — каза Варнеши, ровейки из дълбините на спомена.
— И аз така си мисля, след като е такава важна задача. Ще пиша до техния цар.
— Не мисля, че те имат цар там — каза Варнеши. — Само един човек, който им казва какво да правят.
Царят на джуджетата прие това спокойно. Това беше като че ли 97% от дефиницията за царуване, поне що се отнасяше до него.
Керът понесе новината без никакъв шум, точно по същия начин, по който получаваше нареждания да отвори отново Мина №4, или да нареже дърва за укрепване на подпорите. По природа всички джуджета са изпълнителни, сериозни, буквални, послушни и замислени хора, единственият дребен недостатък на които е склонността, само след едно питие, да се втурват срещу врага с вик „Аарррргх!“ и да му отрежат с брадва коленете. Керът не виждаше причина да е по-различен. Ще отиде в този град — където и да беше това! — и от него ще стане човек.