— Какво? — рече Ваймс.
— Предполагам, че искаш. Каквото дал господ, обаче. Народецът на Скрп е доста умен, но като че ли стават съвсем слепи като опре до етикетите по бутилките.
Лорд Ветинари потупа лицето си с кърпа и я пусна на пода. Една сива фигура се стрелна от сенките и я повлече по решетката на пода.
— Много добре, Скрп. Можеш да си вървиш.
Плъхът шавна мустаци срещу него, облегна огледалото на стената и се отдалечи.
— Обслужват ви плъхове? — попита Ваймс.
— Помагат в беда, нали знаеш. Наистина не са много ефективни, за съжаление. Заради лапите им е.
— Но, но, но… — заекна Ваймс. — Искам да кажа, как?
— Предполагам, че имат тунели, които се простират чак до Университета — продължи Лорд Ветинари. — Макар че, струва ми се, те май още от самото начало са си били доста умни.
Поне тази част Ваймс я разбираше. Всеизвестно беше, че тавмичните радиации се отразяваха на животните, живеещи около корпуса на Невидимия Университет, подтиквайки ги понякога към дребни аналогии на човешката цивилизация и дори предизвиквайки мутацията на някои от тях в съвършено нови и специализирани видове, като например книжният червей калибър 0.303 и стенната риба. И, както човекът беше казал, от самото начало плъховете са си били доста умни.
— Но те ви помагат? — каза Ваймс.
— Взаимно е. Плащам им за предоставяните услуги, както можеш да се изразиш — отвърна Патрицият, като седна върху нещо, което Ваймс нямаше начин да не отбележи, беше малка кадифяна възглавничка. На ниска поличка, така че да бъдат подръка, се намираха бележник и стройна редица от книги.
— Как можете вие да помагате на плъховете, сър? — слабо попита той.
— Със съвети. Съветвам ги, да ти кажа. — Патрицият се облегна назад. — Това е проблемът с хора като Уанз — каза той. — Не знаят кога да спрат. Плъхове, змии и скорпиони. Беше същинска лудница, като дойдох. А плъховете бяха най-зле.
А на Ваймс му се стори, че започва да зацепва.
— Искате да кажете, че един вид сте ги дресирали? — попита той.
— Посъветвах ги. Посъветвах ги. Предполагам, че се иска малко чалъм — скромно отвърна Лорд Ветинари.
Ваймс се зачуди как ли е станало това. Дали плъховете са се съюзили със скорпионите срещу змиите, а после, когато змиите са били победени, не са поканили скорпионите на празнично царско ястие и не са ги изяли? Или пък някои отделни скорпиони са били наети с огромни количества — каквото и да беше нещото, дето го ядяха скорпионите — за да се промъкнат тайно до отбрани главни змии през нощта и да ги ужилят?
Спомни си как веднъж беше чул за някакъв мъж, който, заключен с години в килия, дресирал малки птички и си изградил един вид свобода. Помисли си и за древните моряци, откъснати от морето поради възрастта и старческата немощ, как прекарваха дните си, като правеха големи кораби в малки бутилки.
После си помисли за Патриция, лишен от града си, седнал с кръстосани крака на сивия под в мрачното подземие, който го пресъздава около себе си, насърчавайки в умален мащаб всички дребни съперничества, премервания на силите и раздори. Помисли си за него като за мрачна, унила статуя сред паветата, оживели с прокрадващи се сенки и внезапна, политическа смърт. Може би е било по-лесно, отколкото управлението на Анкх, който притежаваше по-голяма сган, дето нямаше нужда да използва и ръцете си, за да носи нож.
По тръбата горе се понесе дрънчене. Появиха се половин дузина плъхове, като теглеха нещо, увито в парцал. Предадоха си го един на друг през решетката и с много усилия го примъкнаха до краката на Патриция. Той се наведе и развърза възела.
— Май имаме сирене, пилешки кълки, кервиз, парче доста твърд хляб и хубава бутилка… О! Хубава бутилка, очевидно от „Много известния кафяв сос на Меркле и Стингбат“. Казах бира, Скрп. — Плъхът-шеф шавна с нос към него. — Съжалявам за това, Ваймс. Не могат да четат, нали разбираш. Като че не могат да схванат идеята на начинанието. Но са много добри в слушането. Носят ми всички новини.
— Виждам, че тук ви е много удобно — немощно каза Ваймс.
— Никога недей да строиш подземие, в което няма да ти е приятно ти самият да прекараш нощта — каза Патрицият, докато разстилаше храната на покривката. — Светът щеше да е далеч по-щастливо място, ако повече хора не забравяха това.
— Ние всички си мислехме, че сте построили тайни тунели и други подобни — каза Ваймс.
— Не виждам защо — отвърна Патрицият. — Човек трябва непрекъснато да бяга. Толкова безрезултатно. Докато тук съм в центъра на нещата. Надявам се, че разбираш това, Ваймс. Никога не се доверявай на владетел, който залага на тунели и бункери и пътища за бягство. Шансовете са, че той много-много не е за тая работа.