— О!
Той е в подземие в собствения си дворец, а един побеснял лунатик се разпорежда горе, дракон изпепелява града, а той си мисли, че е докарал света там, където е искал. Трябва да е нещо, свързано с високите постове. Височината кара хората да се побъркват.
— Вие, ъъъ, дали нямате нищо против, ако поразгледам наоколо? — каза той.
— Чувствай се като у дома си — отвърна Патрицият.
Ваймс премина подземието по дължина и провери вратата. Беше яко залостена и закована, а заключалката беше масивна.
После той почука стените за вероятни кухини. Нямаше никакво съмнение, че това е едно много добре построено подземие. Беше от онези подземия, каращи ви да се почувствате добре, ако затворите в тях опасните престъпници. Разбира се, при тези обстоятелства бихте предпочели в него да няма капаци, скрити тунели или тайни пътища за бягство.
Но сега не бяха такива обстоятелствата. Удивително беше какво можеха да направят няколко стъпки масивен камък на чувството за перспектива.
— Кралската стража влиза ли тук? — попита той.
— Почти никога — отвърна Патрицият, като размаха кокоши крак. — Не се грижат да ме хранят, нали разбираш. Идеята е, че човек трябва да се разложи, Всъщност — каза той, — до съвсем неотдавна се приближавах до вратата и стенех по малко от време на време, само за да ги карам да се чувстват щастливи.
— Но те са длъжни да влязат и да проверят, обаче? — обнадеждено попита Ваймс.
— О, не мисля, че трябва да търпим това — каза Патрицият.
— Как ще ги спрете?
Лорд Ветинари го изгледа огорчен.
— Скъпи ми Ваймс — каза той. — Аз пък си мислех, че си наблюдателен човек. Погледна ли вратата?
— Разбира се, че я погледнах — каза Ваймс, после добави: — сър. Адски е масивна.
— Може би е редно да я погледнеш отново?
Ваймс зяпна срещу него, после прецапа пода и се вгледа ядосано във вратата. Беше един от видовете известни порти на ужаса, цялата в решетки, прегради и железни пики и масивни панти. Колкото и дълго да я гледаше, от това тя нямаше да стане по-малко масивна. Ключалката беше една от онези главоблъсканици, дето ги измисляха джуджетата, за които трябваха години, докато я отключиш. В общи линии, ако човек трябваше да си избере символ на нещо съвършено неподвижно, тази врата беше точно нещото, от което имаше нужда.
Патрицият се появи до него в сковаващо сърцето мълчание.
— Нали разбираш — каза той, — винаги така става, не си ли съгласен? Че щом градът е превзет с мощно гражданско неподчинение, бившият управник се хвърля в подземията? За определен вид съзнания това е далеч по-задоволително, отколкото най-обикновена екзекуция.
— Добре, но не разбирам… — започна Ваймс.
— И ти гледаш тази врата и това, което виждаш е наистина здрава килийна врата, нали?
— Разбира се. Трябва само да погледнеш резетата и…
— Знаеш ли, наистина съм доволен — тихо каза Лорд Ветинари.
Ваймс се втренчи във вратата, чак докато веждите го заболяха. И тогава, точно както случайните шарки в облак изведнъж, без по никакъв начин да са се променили, се превръщат в конска опашка или в кораб в открито море, той видя какво точно е наблюдавал през цялото това време.
Обзе го чувство на ужасено възхищение.
Зачуди се какво ли беше в мозъка на Патриция. Целият леден и бляскав, помисли си той, целият тъмна стомана и лостчета, и малки колелца, които щракат като огромен часовник. Такъв мозък, който внимателно ще обмисли собственото си падение и ще го превърне в предимство.
Това беше съвсем обикновена врата на подземие, но всичко зависеше от чувството за перспектива на гледащия я.
В това подземие Патрицият можеше да отстрани света.
Всичко, което беше отвън, беше ключалката.
Всички резета бяха отвътре.
Отрядът се катереше с мъка по мокрите покриви, докато утринната мъгла се топеше на слънцето. Не че днес въздухът щеше да е по-чист — лепкави ивици пушек и мръсна пара обрамчваха града и изпълваха въздуха с тъжния мирис на мокри въглени.
— Какво е това място? — попита Керът, като помагаше на останалите по една мазна пътека.
Сержант Колън се огледа към гората от комини наоколо.
— Точно над фабриката за дестилиране на уиски на Джимкин Беърхагър сме — каза той. — По права линия, ясно, между двореца и площада. Трябва да прелети ей оттук.
Ноби погледна замислено през ръба на сградата.
— Бил съм нек’га там. Проверих вратата в една тъмна нощ и тя просто се оказа отворена в ръката ми.
— Най-накрая, предполагам — кисело каза Колън.