— Дадено, дадено — припряно каза Ноби, като гледаше намръщеното лице на Колън. — Но за всеки случай, така де, ако в един на милион случая, той не улучи… не казвам, че точно това ще направи, обръщам ви внимание, просто трябва да помислите за всички възможности. Ако поради невероятен лош късмет той не съвсем успее да нарани смъртоносно уязвимото му място, тогава нашият дракон ще побеснее, нали така, и може би няма да е хич лоша идея да не сме тук. Труден изстрел е, знам. Наречете ме страхопъзльо, ако щете. Това е всичко, което искам да кажа.
Сержант Колън надменно си оправи бронята.
— Когато наистина най-много се нуждаеш от него — изрече той, — шансът едно на милион винаги се пада. Всеизвестен факт.
— Сержантът е прав, Ноби — хрисимо рече Керът.
— Знаеш, че точно когато съществува само една възможност, която може да проработи… ами, то става. Иначе не би имало… — той понижи глас, — искам да кажа, логично е, ако последните най-отчаяни шансове не са проработили, нямаше да има… ами, боговете не биха допуснали да е другояче. Не биха.
Като по команда и тримата се обърнаха и погледнаха през навъсеното небе към центъра на Света на Диска, на хиляди мили разстояние. Сега въздухът беше сив от стария дим и парцаливата мъгла, но в ясни дни беше възможно да се види Кори Селести — домът на боговете. Мястото на дома на боговете, поне. Те живееха в Дънманифестин, украсената с гипсови орнаменти Валхала, където се изправяха срещу вечността с такива съзнания, че не можеха да решат дори какво да направят, че да прекарат един дъждовен следобед прилично. Играеха със съдбите на хората, или така поне разправяха. Точно каква игра си мислеха, че играят в този момент, беше трудно да се каже.
Но, разбира се, правила съществуваха. Всеки знаеше, че съществуват правила. Те просто трябваше да се надяват, че и боговете знаят правилата.
— Трябва да стане — промълви Колън. — Ще си използвам стрелата-късмет и прочее. Прави сте. Последните безнадеждни шансове трябва да проработят. Иначе нищо друго няма смисъл. По-добре да не си жив тогава.
Ноби отново погледна към езерото долу. След един миг колебание, Колън се присъедини към него. Имаха съсредоточените изражения на хора, които са видели много неща и знаят, че, макар човек, разбира се, би могъл да разчита на герои, крале и в крайна сметка, на богове, несъмнено може да разчита на гравитацията и на дълбоката вода.
— Не че ще ни потрябва — примирено каза Колън.
— Не и със стрелата ти късмет — рече Ноби.
— Точно така. Но, просто от любопитство, колко високо се намираме, как мислите? — попита Колън.
— Около трийсет стъпки, бих казал.
— Трийсет стъпки. — Колън кимна бавно. — И аз така бих казал. И е дълбоко, а?
— Чувал съм, че е много дълбоко.
— Осланям се на думите ти. Изглежда доста мръсно. Ще ми е неприятно, ако се наложи да скачам в него.
Керът го плясна весело по гърба, като за малко не го събори, и каза:
— Какво има, Сержант? Вечно ли искаш да живееш?
— Н’нам. Попитай ме пак след петстотин години.
— Много хубаво, че имаме стрелата ти късмет тогава! — каза Керът.
— Хмм? — каза Колън, който май се намираше в свой собствен окаян кошмарен свят.
— Искам да кажа, много хубаво, че имаме последен шанс едно на милион, на който да се осланяме, или наистина здравата сме я загазили!
— О, да — тъжно каза Ноби. — Печени късметлии сме.
Ваймс скръцна със зъби и продължи да разбива. От другата страна на малката решетка се намираше мръсен вътрешен двор, съвсем малко по-светъл от килията. В единия ъгъл имаше бунище, но в този момент то изглеждаше много привлекателно. Във всички случаи по-привлекателно от подземието. Едно откровено бунище беше за предпочитане пред начина, по който се развиваха нещата в Анкх-Морпорк напоследък. Може би беше алегорично или нещо подобно.
Той чукаше и чукаше и чукаше. Острието на ножа звънтеше и трепереше в ръката му.
Патрицият се облегна назад. Двойка плъхове примъкнаха възглавница под главата му.
— Нещата отвън са доста зле, доколкото разбирам.
— Да — горчиво отвърна Ваймс. — Прав сте. Вие сте човекът на най-безопасното място в града.
Той вклини още един нож в цепнатина между камъните и внимателно изпробва тежестта си, докато Лорд Ветинари го наблюдаваше с интерес. Беше успял да се вдигне на шест стъпки от пода и се беше изравнил с нивото на решетката.
Сега започна да троши хоросана около решетките.
Патрицият го наблюдава известно време, после взе една книга от малката полица до него. Тъй като плъховете не можеха да четат, библиотеката, която бе успял да събере, беше малко чудновата, но той не беше човек, дето ще се откаже от ново знание. Откри отметката си в „Плетенето на дантела през вековете“ и прочете няколко страници.