След известно време му се наложи да изтръска няколко буци хоросан от книгата си и погледна нагоре.
— Успяваш ли? — учтиво попита той.
Библиотекарят се почеса замислено под мишниците. Беше изправен пред свои си проблеми.
Беше дошъл тук, изпълнен с ярост срещу крадците на книги и тази ярост още гореше. Но го беше осенила и бунтарската мисъл, че, макар че престъпленията срещу книгите да бяха най-лошият вид престъпления, отмъщението може би трябваше да бъде отложено.
Хрумна му, че, макар, разбира се, на него му беше все тая какво си правят хората един на друг, съществуват и определени действия, които трябва да бъдат прекратени, за да не би извършителите им да се самозабравят и да започнат да причиняват такива неща и на книгите.
Библиотекарят отново се вгледа в значката си и лекичко я захапа, воден от оптимистичната надежда, че се е превърнала в нещо, дето може да се изяде. Нямаше никакво съмнение, той имаше Дълг пред капитана.
Капитанът винаги се беше отнасял добре с него. А и капитанът имаше значка.
Да.
Има моменти, когато една маймуна трябва да постъпи така, както трябва да постъпят хората…
Орангутанът отдаде чест по сложния начин, който му беше достъпен, и се понесе в тъмнината.
Слънцето се издигна още по-високо, търкаляйки се през мъглата и мръсния пушек като откъснал се балон.
Отрядът седеше в сянката на няколко комина, докато чакаше и убиваше времето всеки по своему. Ноби замислено изследваше съдържанието на едната си ноздра, Керът пишеше писмо до вкъщи, а Сержант Колън се притесняваше.
След изввестно време той се раздвижи тежко и каза:
— Сетих се за един проблем.
— К’во има, Сержант? — попита Керът.
Сержант Колън изглеждаше много нещастен.
— Амиии, какво ако шансът не е едно на милион?
Ноби се опули срещу него.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, добре де, последният, отчаян шанс едно на милион винаги преработва, така, няма проблеми, но… ами, много е как му се вика, специфично. Това искам да кажа, нали така?
— Ти ще кажеш — отвърна Ноби.
— Ами какво, ако е само шанс едно на хиляда? — рече Колън измъчено.
— Какво?
— Някой някога да е чувал за изстрел, който улучва при шанс едно на хиляда?
Керът погледна нагоре.
— Не ставай глупав, Сержант — каза той. — Никой никога не е виждал да се падне шанс едно на хиляда. Шансовете срещу това са… — устните му се раздвижиха, — едно на милиони.
— Да. Милиони — съгласи се Ноби.
— Така че, ще стане само, ако наистина е шанс едно на милион — каза сержантът.
— Предполагам, че е така — каза Ноби.
— Значи едно на 999 943, например… — започна Колън.
Керът поклати глава.
— Никаква надежда. Никой никога не е казвал: „Шансът е 999 943 на едно, но може пък и да проработи“.
Те се вгледаха в града пред себе си в тишината на яростно умствено пресмятане.
— Това може да се окаже истински проблем — най-накрая каза Колън.
Керът бясно се захвана да дращи по листа. Когато го запитаха, той им обясни надълго и нашироко как се намира лицевата повърхност на дракон и после се опита да изчисли шансовете стрела да го улучи някъде изобщо.
— Да го уцели, обърни внимание — каза Сержант Колън. — Аз се целя.
Ноби се прокашля.
— В такъв случай трябва да е далеч по-голям от шанс едно на един милион — пресметна Керът. — Може да е едно на сто. Ако драконът лети бавно, а мястото е голямо, то той може да е почти сигурен.
Устните на Колън се оформиха около фразата: „Сигурно е, но може и да стане.“ Той поклати глава.
— Е, това, което трябва да направим тогава — бавно произнесе Ноби, — е да нагласим шансовете…
Сега в мазилката близо до средната пръчка имаше плитка дупка. Не беше нищо особено, Ваймс го знаеше, но беше началото.
— Дали случайно нямаш нужда от помощ? — попита Патрицият.
— Не.
— Както желаеш.
Хоросанът беше полуизгнил, но решетките бяха пъхнати дълбоко в камъка. Под ръждивия им горен слой все още беше останало много желязо. Беше дълга работа, но нещо, с което да се занимава и изискваше благословено отсъствие на мисъл. Не можеха да му я отнемат. Беше хубаво, директно предизвикателство; знаеше, че ако продължи да дълбае, най-накрая ще стигне оттатък.
Именно в това „най-накрая“ беше проблемът. Най-накрая Великата А’Туин щеше да стигне до края на вселената. Най-накрая звездите щяха да изгаснат. Най-накрая Ноби можеше да се изкъпе, макар че това най-вероятно щеше да доведе до радикално преосмисляне на характера на Времето.