Той така или иначе продължи да разбива хоросана и изведнъж спря, щом нещо малко и бледо изпадна навън, съвсем бавно.
— Черупка от фъстък? — каза той.
Лицето на Библиотекаря се появи обърнато наопаки в преградения отвор, и го дари с усмивка, която не ставаше по-малко ужасна поради изкривеното си положение.
— Ууук?
Орангутанът се строполи от стената, сграбчи няколко решетки и задърпа. Мускули заиграха напред-назад по туловището му в сложната лавина на напъна. Устата, пълна с жълти зъби, зина в безмълвно съсредоточение.
Последваха няколко тъпи пукота, щом решетките поддадоха и се измъкнаха. Маймуната ги отмести настрани и посегна в зейналата дупка. После най-дългите ръце на Закона сграбчиха смаяния Ваймс под мишници и го измъкнаха през нея с едно-единствено движение.
Отрядът разгледа произведението си.
— Добре — рече Ноби. — Така, какви са шансовете човек, застанал на един крак с обърната назад шапка и с носна кърпа в устата да уцели уязвимото място на дракон?
— Ммммф — каза Колън.
— Шансовете са значителни — каза Керът. — Но ми се струва, че с кърпата е малко прекалено, обаче.
Колън я изплю.
— Вие решете — каза той. — Докато не ми е изтръпнал кракът.
Ваймс се вдигна от калните павета и се облещи срещу Библиотекаря. В момента изживяваше нещо, което беше връхлитало като шок много хора, обикновено при далеч по-неприятни обстоятелства, като например, кавга, започнала в „Поправения Барабан“, когато маймуната е искала малко спокойствие и тишина, за да се наслади на някоя съзерцателна халба бира; и се свеждаше до следното: Библиотекарят може и да изглежда като натъпкан гумен чувал, но това, с което беше натъпкан, бяха мускули.
— Това беше удивително — можа да каже. Той погледна към извитите железа долу и усети, че мозъкът му се затъмнява. Сграбчи огънатия метал. — Дали случайно не знаеш къде е Уанз, а? — добави той.
— Ииик! — Библиотекарят пъхна един съдран пергамент под носа му. — Ииик!
Ваймс прочете думите.
„Имам удоволствие… като се вземе предвид… точно по пладне… истинска девица, при това с високо потекло… сближаване между владетеля и поданиците…“
— В моя град! — изрева той. — В моя собствен град!
Той награби Библиотекаря посредством две шепи косми по гърдите и го вдигна до височината на очите.
— Колко е часът? — извика той.
— Уук!
Една дълга, с червени косми ръка се вдигна нагоре. Ваймс проследи с поглед насочения пръст. Слънцето определено имаше вида на небесно тяло, което е почти на гребена на орбитата си и което очаква дълго, мързеливо спускане към диплите на здрача…
— Няма да го допусна, по дяволите, разбра ли? — изкрещя Ваймс, като друсаше маймуната напред-назад.
— Уук — изтъкна Библиотекарят търпеливо.
— Какво? О, извинявай.
Ваймс пусна маймуната, която много мъдро не го направи на проблем, тъй като един човек, ядосан дотолкова, че да вдигне сто и петдесет килограмов орангутан, без да го забележи, сигурно е човек, дето си има бая грижи.
Сега той оглеждаше вътрешния двор.
— Има ли някакъв изход оттук? Без да се катерим по стените, искам да кажа.
Не дочака отговор, а се затича покрай стените, докато не стигна до тясна, оцапана врата и я отвори с крак. Тя така или иначе не беше заключена, но той все пак я ритна. Библиотекарят се помъкна след него, като се олюляваше на глезените си.
Кухнята от другата страна на вратата беше почти пуста, тъй като персоналът най-накрая беше изгубил търпение и беше решил, че всички благоразумни главни готвачи се въздържат да работят в учреждение, където гърлото е по-голямо и от тях самите. Двойка дворцови стражи ядяха студен обяд.
— А сега — започна Ваймс, когато се привдигнаха на крака, — не искам да ми се налага да…
Те като че не искаха да слушат. Един от тях посегна към арбалета си.
— О, по дяволите. — Ваймс сграбчи един месарски нож от някаква дъска до него и го хвърли.
Съществува изкуство за хвърлянето на ножове и човек се нуждае от точния вид нож. В противен случай прави точно това, което направи и Ваймс, а именно — изобщо не уцели.
Гардът с арбалета се наклони настрани, възстанови равновесието си и установи, че един морав пръст нежно препречва спусъка. Огледа се. Библиотекарят го фрасна точно по върха на шлема.
Другият гард се сви назад, като обезумял размахваше ръце.
— Не, не, не! — викаше той. — Това е недоразумение! Какво беше дето казахте, че не искате да ви се налага да правите? Каква хубава маймунка!
— О, божичко — каза Ваймс. — Грешка!