Той пренебрегна ужасените писъци и затършува из отломките в кухнята, докато не се появи с един сатър. Никога не се беше справял много добре със сабите, но сатърът — това беше друго нещо. Един сатър имаше тежест. Имаше предназначение. Сабята може и да притежаваше известно благородство, освен ако не беше онази, която принадлежеше на Ноби и която се осланяше на ръждата, за да не се разпадне, но нещото, което притежаваше сатърът, беше страхотната му способност да разсича. Откри една подходяща врата и се спусна през нея. Това отново го изведе навън, на голямата павирана територия, която ограждаше двореца. Сега той можеше да се ориентира, можеше да…
Нещо избумтя във въздуха над него. Вихър полетя надолу и го събори.
Кралят на Анкх-Морпорк, разперил крила, се плъзна по небето и се спря за един миг върху портата на двореца, а ноктите му дълбаеха дълги резки в камъка, докато пазеше равновесие. Слънцето блестеше по извития му гръб, когато той протегна врат, избълва лениво кълбо пламък и после отново се вдигна във въздуха.
Ваймс издаде животински — по-точно на бозайник, — звук в дъното на гърлото си и побягна по празните улици.
Тишина изпълваше наследствения дом на фамилията Рамкин. Входната врата се люлееше напред-назад на пантите й, пропускайки обикновения, зле възпитан вятър, който бродеше из опустелите стаи, като отвяваше и търсеше прах по повърхността на мебелите. Той изви нагоре по стълбите и връхлетя през вратата на спалнята на Сибил Рамкин, събаряйки шишетата по тоалетната й масичка и разлиствайки страниците на „Болести по драконите“.
Един наистина бързо четящ човек би научил симптомите на всичко, от Слабите Пети, та до Зигзаговидното Гърло.
А ниско долу, в малкия, топъл и вонящ на гадно навес, където се помещаваха блатните дракони, като че Еръл ги беше хванал всичките. Сега седеше насред кошарата си, олюляваше се и тихичко стенеше. От ушите му бавно се нижеше бял пушек и се носеше към пода. Някъде от дълбините на подутия му стомах се носеха сложни, експлозивни хидравлични шумове, като че отчаяни отряди гноми се опитваха да прокарат канал през скала по време на гръмотевична буря.
Ноздрите му се разшириха, и се раздвижиха кажи-речи по свое собствено желание.
Останалите дракони проточиха вратове над преградите на кошарите си и го наблюдаваха предпазливо.
Долетя нов далечен, стомашен рев. Еръл се помръдна болезнено.
Драконите се спогледаха. После, един по един, те внимателно легнаха на земята и закриха очи с лапите си.
Ноби наклони глава на една страна.
— Изглежда многообещаващо — критично каза той. — Май почти сме успели. Смятам, че шансовете на човек със сажди по лицето, с изплезен език, изправен на един крак и който пее Песента на Таралежа, изобщо да улучи уязвимото място на дракона, са… ти какво ще кажеш, Керът?
— Едно на милион, струва ми се — кротко каза Керът.
Колън ги изгледа ядно.
— Слушайте, момчета, изобщо не можете да ме убедите.
Керът погледна към площада под тях.
— О, по дяволите — меко каза той.
— К’во има? — припряно попита Колън, като се огледа наоколо.
— Приковават една жена за скала!
Групичката се втренчи над парапета. Огромната мълчалива тълпа, която изпълваше площада, също се беше втренчила в една бяла фигура, която се бунтуваше сред половин дузина дворцови стражи.
— Чудно откъде са намерили скалата? — каза Колън. — Тук сме на глинеста почва, нали знаете.
— Страхотно яко момиче, която и да е тя — с одобрение каза Ноби, докато един от гардовете се присви, преплете крака и се строполи на земята. — Ето едно момче, дето няма да знае какво да прави вечер за няколко седмици. Коварно дясно коляно има тая.
— Да е някоя, която познаваме? — попита Колън.
Керът примижа.
— Това е Лейди Рамкин! — каза той, а ченето му увисна.
— Не може да бъде!
— Той е прав. По нощница — добави Ноби.
— Кучите му синове! — Колън сграбчи лъка си и затърси стрела. — Ще им дам аз едно уязвимо място! Изискана дама като нея, това е позор!
— Ъъ — отрони Керът, който беше надникнал иззад рамото му. — Сержант?
— Ето докъде я докарахме! — промърмори Колън. — Една почтена жена не може да мине по улицата, без да я изядат! Така, копелета такива, вече сте… география…
— Сержант! — настойчиво повтори Керът.
— История, не география — натърти Ноби. — Това трябва да кажеш. История. „Вие сте история!“ трябва да кажеш.
— Е, каквото ще да е — сопна му се Колън. — Да видим как…
— Сержант!
Ноби също гледаше назад.
— О, по дяволите…
— Няма начин да не уцеля — промърмори Колън, докато се прицелваше.