Бяха завлекли този къс на центъра на площада, а към него бяха приковали Лейди Сибил. Тя май беше по нощница и с огромни кожени ботуши. Ако се съдеше по вида й, беше се борила, и Ваймс моментално изпита състрадание към който и да беше другият участник в двубоя. Тя го изгледа с най-откровена ярост.
— Ти!
— Ти!
Той размаха неопределено сатъра.
— Но защо ти?…
— Капитан Ваймс — остро каза тя, — много ще ви бъда задължена, ако не размахвате това нещо насам-натам, а започнете да го използвате по предназначение!
Ваймс не я слушаше.
— Трийсет долара на месец! — промълви той. — За това умряха те! Трийсет долара! А аз удържах няколко на Ноби. Трябваше да го направя, нали така? Искам да кажа, този човек можеше да накара и пъпеш да ръждяса!
— Капитан Ваймс!
Той се съсредоточи върху сатъра.
— О! — каза той. — Да. Така!
Беше хубав, стоманен сатър, а веригите бяха старо и доста ръждясало желязо. Той започна да разбива, като изкарваше искри от зидарията.
Тълпата наблюдаваше мълчаливо, но няколко дворцови стражи се втурнаха към него.
— Какво по дяволите правиш? — каза един от тях, който нямаше много голямо въображение.
— Какво по дяволите си мислиш, че правиш ТИ? — изръмжа Ваймс, като вдигна очи.
Те се облещиха срещу него.
— Какво?
Ваймс удари още веднъж по веригите. Няколко халки издрънчаха на земята.
— Така, сам си го изпро… — започна единият от гардовете.
Лакътят на Ваймс го уцели под ребрата; преди той да се срути, кракът на Ваймс ритна другия яко в капачката, като го накара да си наведе брадичката, готова за нов удар с другия лакът.
— Така — разсеяно каза Ваймс. Разтърка си лакътя. Адски го болеше.
Премести сатъра в другата си ръка и отново зачука по веригите, улавяйки с дъното на съзнанието си, че се стичат още гардове, но с онова специфично бягане, характерно за гардовете. Добре му беше известно. Бягаха така, сякаш казваха: „Ние сме една дузина, нека някой друг да стигне първи там.“ Казваха още: „Той изглежда решен да убива, на мен никой не ми плаща да ме убиват, може би ако тичам достатъчно бавно, той ще избяга…“
Няма никакъв смисъл да си разваляш хубавия ден, като залавяш някого.
Лейди Рамкин се освободи. Дочуха се нестройни възгласи и започнаха да набират мощ. Дори и в настоящото състояние на духа, населението на Анкх-Морпорк винаги беше готово да оцени безплатното представление.
Тя сграбчи веригата и я усука около един дундест юмрук.
— Някои от тези гардове не знаят как да се държат с…
— Няма време, няма време — каза Ваймс, хващайки я за ръката. Беше като да местиш планина.
Възгласите спряха внезапно.
Зад Ваймс се чу шум. Не особено силен. Просто имаше изключително гаден тежкотоварен характер. Беше щракването на четири комплекта нокти, които едновременно се удрят в каменните плочи.
Ваймс се огледа наоколо и нагоре.
Сажди висяха по кожата на дракона. Няколко парчета овъглено дърво се бяха заклещили тук-там и още тлееха. Величествените бронзови люспи бяха опръскани с черно.
Той наведе глава, докато Ваймс не се озова на няколко стъпки от очите му и се опита да се фокусира върху него.
Може би не си заслужава да бягам, помисли Ваймс. Не че и без друго имам енергия.
Той усети как ръката на Лейди Рамкин поглъща неговата.
— Браво — каза тя. — Почти стана.
Овъглени и пламтящи отломки валяха около спиртната фабрика. Езерото представляваше блато от боклуци, покрито със слой пепел. От него, като по телесата му се стичаше кал и тиня, се изправи Сержант Колън.
Издрапа до брега и се изправи, като някаква обитаваща моретата форма на живот, която няма търпение да превземе целия път на еволюцията наведнъж.
Ноби вече беше там, проснат като жаба, а от него се отцеждаше вода.
— Ти ли си, Ноби? — загрижено попита Сержант Колън.
— Аз съм, Сержант.
— Радвам се за това, Ноби — пламенно каза Колън.
— Де да можеше да не съм аз, Сержант.
Колън изля водата от шлема си, после млъкна.
— Ами младият Керът? — попита той.
Ноби се приповдигна на лакти зашеметено.
— Н’нам. Не беше казвал. Няма много къде да плуваш, горе в планините. Като се замислиш.
— Но може би е имало кристални сини езера и дълбоки планински потоци — обнадеждено каза сержантът. — И ледени малки вирчета в скрити долини и пр. Да не говорим пък за подземните езера. Няма начин да не се е научил. По цял ден се е плацикал из водата, предполагам.
Те се вгледаха в мръсната сива повърхност.
— Сигурно е заради онзи Предпазител — рече Ноби. — Може би се е напълнил с вода и го е завлякъл на дъното.