Колън кимна мрачно.
— Аз ще ти държа шлема — каза Ноби, след малко.
— Но аз съм ти старши по чин!
— Да — разсъдливо рече Ноби, — но ако се заклещиш там долу, ще имаш нужда от най-добрия си човек тук горе, готов да те спаси, нали така?
— Това е… логично — най-накрая каза Колън. — Това е добър аргумент.
— Добре, тогава.
— Но проблемът, обаче, е…
— Какво?
— …че аз не мога да плувам — каза Колън.
Ноби сви рамене.
— Аз пък по природа се нося само по повърхността.
Погледите им още веднъж се насочиха към пастта на езерото. После Колън се вгледа в Ноби, който много бавно си откопча шлема.
— Никой не е останал там вътре, нали? — каза Керът зад гърба им.
Те се обърнаха. Той изрови малко кал от ухото си. Зад него останките от пивоварната димяха.
— Помислих си, че най-добре е да отскоча бързо дотам, да видя какво става — бодро каза той, като посочи портата, водеща извън двора. Висеше само на една панта.
— О! — немощно рече Ноби. — Много добре.
— Там отвън има една уличка.
— На нея няма дракони, нали? — попита Колън с подозрение.
— Нито дракони, нито хора. Никой няма наоколо — нетърпеливо отвърна Керът. Той извади сабята си. — Хайде!
— Накъде? — попита Ноби. Беше измъкнал един мокър фас иззад ухото си и го гледаше с най-дълбоко съжаление. Очевидно за нищо вече не ставаше. Опита да го запали все пак.
— Искаме да се бием с дракона, нали? — попита Керът.
Колън се размърда неловко.
— Да, но не ни ли се полага да си идем първо до вкъщи да се преоблечем?
— И да изпием по едно загряващо? — рече Ноби.
— И да хапнем — каза Колън. — Една пълна чиния…
— Как не ви е срам! Една дама е в беда, драконът е тук и някой трябва да се бие с него, а единственото, за което вие мислите, е храна и пиене!
— О, аз не само мисля за храна и пиене — каза Колън.
— Може би ние сме единственото, което стои между града и тоталното унищожение!
— Да, но… — започна Ноби.
Керът извади сабя и я размаха над главата му.
— Капитан Ваймс би тръгнал! Всички за един!
Той ги изгледа свирепо, после се втурна навън през двора.
Колън изгледа глуповато Ноби.
— Това е то днешната младеж.
— Всички за един какво? — попита Ноби.
Сержантът въздъхна.
— Хайде, тогава.
— О, добре.
Те се измъкнаха тромаво на уличката. Беше пуста.
— Къде ли е отишъл? — попита Ноби.
Керът излезе от сенките, ухилен до уши.
— Знаех си аз, че може да се разчита на вас. Последвайте ме!
— Има нещо странно у това момче — каза Колън, докато куцукаха след него. — Винаги успява да ни накара да го последваме, забелязал ли си?
— Всички за един какво? — повтори Ноби.
— Нещо в гласа му, струва ми се.
— Да, но всички за един какво?
Патрицият въздъхна и, като отбеляза внимателно докъде е стигнал, остави книгата настрана. Ако се съдеше по шума, там навън трябва да имаше ужасно вълнение. Крайно неправдоподобно беше някой дворцов страж да мине насам, което беше още по-добре. Гардовете бяха изключително добре обучени мъже и щеше да е жалко да се губят нахалост.
Щяха да му потрябват по-нататък.
Той се приближи до стената и бутна един камък, който изглеждаше точно като всички останали камъни. Нито един друг малък камък, обаче, не би накарал цяла плоча да се отмести тежко настрани.
Вътре се намираше внимателно подбран асортимент от вещи — неприкосновен запас, резервни дрехи, няколко малки сандъчета със скъпоценни метали и бижута, инструменти. Имаше и един ключ. Никога недей да строиш подземие, ако не можеш да излезеш от него.
Патрицият взе ключа и се отправи към вратата. Когато изрезите на ключалката се наместиха обратно в добре смазаните им жлебове, той отново се зачуди дали не беше редно да каже на Ваймс за ключа. Но човекът изглеждаше така доволен, че е успял да се измъкне навън. Най-вероятно щеше да е абсолютно погрешно, ако му беше казал за ключа. Така или иначе, това щеше да разруши възгледа му за света. Той имаше нужда от Ваймс и от неговия възглед за света.
Лорд Ветинари отвори широко вратата и тихичко прекрачи сред развалините на собствения си дворец.
Те потрепериха, когато, за втори пореден път в течение на няколко минути, градът се разлюля.
Кошарите на драконите експлодираха. Прозорците изхвърчаха. Вратата остави стената пред огромна вълна черен пушек и се отнесе във въздуха, премятайки се бавно, за да се зарови в рододендроните.
Нещо много енергично и горещо ставаше в тази сграда. Изля се още пушек, дебел, мазен и тежък. Една от стените се огъна от само себе си, след което друга една се срути бавно върху моравата.