Блатните дракони изскочиха целеустремено от развалините като тапи на шампанско, пърхайки обезумели с криле.
Пушекът продължаваше да се разгръща. Но там вътре имаше нещо, някаква точка от жестока бяла светлина, която леко се надигаше.
Тя изчезна от погледа, когато мина през един разбит прозорец, и тогава, с парче керемида, което още се въртеше на главата му, Еръл се издигна над собствения си пушек и се възвиси в небесата на Анкх-Морпорк.
Слънчевата светлина проблясваше по сребърните люспи по кожата му, докато той кръжеше на около стотина стъпки височина, като се въртеше бавно и балансираше красиво върху собствения си пламък…
Ваймс, очаквайки смъртта си на площада, осъзна, че ченето му е увиснало. Затвори го отново.
Сега в града цареше абсолютна тишина, с изключение на шума от издигането на Еръл.
Те могат да пренагласят цялата оная канализация вътре, самовглъбено си мислеше Ваймс. Според обстоятелствата. Беше я направил да работи наопаки. Но оная му работа, гените му… той определено трябва вече да е бил наполовина променен. Нищо чудно, че малкото дяволче има такива набити крила. Тялото му трябва да е знаело, че те няма да са му нужни, освен като кормило.
Божичко. Виждам първия съществувал някога дракон, който издиша пламък назад.
Той рискува и погледна непосредствено над себе си. Огромният дракон беше замръзнал, а огромните му кръвясали очи се съсредоточаваха върху миниатюрното създание.
С предизвикателен тътен от плам и струя въздух Кралят на Анкх-Морпорк се вдигна, напълно забравил простите човешки същества.
Ваймс се обърна рязко към Лейди Рамкин.
— Как се бият? — настойчиво попита той. — Как се бият драконите?
— Аз… ами, те просто пърхат един срещу друг и бълват огън. Блатните дракони, де. Искам да кажа, някой някога да е виждал благороден дракон да се бие? — Тя се потупа по нощницата. — Трябва да си запиша някои неща, тук някъде ми беше тефтерчето…
— В нощницата ти?
— Удивително как ти идват разни идеи в леглото, винаги това съм казвала.
Пламъци избуяха в пространството, където беше стоял Еръл, но него вече го нямаше там. Кралят се опита да се завърти насред въздуха. Малкият дракон кръжеше в лека поредица от димни пръстени, като сякаш оплиташе конец в небето, а огромният му противник се въртеше безпомощно в средата. Още пламъци, по-горещи и по-продължителни, се целеха и не улучваха.
Тълпата наблюдаваше, безмълвно притаила дъх.
— ’драсти, Капитане — каза един подкупващо мек глас.
Ваймс погледна надолу. Малко, застояло езеро, дегизирано като Ноби, му се ухили глуповато.
— Аз пък си мислех, че умряхте!
— Не сме — каза Ноби.
— Е, добре. — Май нямаше какво повече да каже.
— Та какво мислиш за битката, значи?
Ваймс отново погледна нагоре. Следи от пушек се виеха над града.
— Опасявам се, че няма да стане — рече Лейди Рамкин. — О! Здрасти, Ноби.
— Добър ден, госпожо — каза Ноби, докосвайки нещото, което си мислеше, че е перчемът му.
— Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“? — попита Ваймс. — Виж го, че си отива! Кралят още не го е ударил!
— Да, но пламъкът на Еръл го докосна на няколко пъти. Като че ли няма никакъв ефект. Не е достатъчно горещ, струва ми се. О, той добре отбягва ударите. Но трябва да има късмет всеки път. А на големия му е нужно да има късмет само веднъж.
Значението на това проникна в съзнанието му.
— Искаш да кажеш — започна Ваймс, — че всичко това е… просто шоу? Той го прави просто, за да ни впечатли?
— Не е виновен той — каза Колън, материализирайки се зад тях. — Като с кучетата е, нали така? На горкото малко зверче изобщо не му минава през акъла, че се е изправило срещу някой по-голям. То просто е готово за сбиване.
И двата дракона като че си дадоха сметка, че битката се превръща в добре известното Клачианско противостоене. С още един димен кръг и вълна от бял пламък те се разделиха и се оттеглиха на няколкостотин метра. Кралят кръжеше, като махаше бързо с криле. Височина. Това беше. Когато дракон се биеше с дракон, винаги това беше въпросът…
Еръл се крепеше на пламъка си. Той умуваше.
После небрежно хвърли къч със задните си крака така, сякаш да се крепиш върху собствените си стомашни газове беше нещо, дето драконите са го овладели преди милиони години, преметна се презглава и избяга. За един миг той се виждаше като сребърна черта, след което излезе над градските стени и изчезна.
Последва го стон. Изтръгна се от десет хиляди гърла.
Ваймс вдигна ръце.
— Хич не се притеснявай, началство — бързо каза Ноби. — Той… той сигурно отиде да пийне нещо. Или нещо подобно. Може би това е краят на първи рунд. Или нещо такова.