— Искам да кажа, той ни изяде и чайника, и всичко — неуверено каза Колън. — Не би избягал просто така, след като е изял чайника. Логично е. Някой, който може да изяде чайник, няма да избяга от нищо.
— И ваксата за бронята ми — рече Керът. — Струваше почти цял долар кутийката.
— Това е то значи — ободри се Колън. — Както ви казах.
— Вижте — започна Ваймс, колкото можеше по-търпеливо. — Той е хубав дракон, на мен ми харесваше точно, колкото и на вас, много добро малко приятелче. Но просто направи най-разумното нещо, за бога, той няма да се остави да го възпламенят на парчета, само за да спаси нас. Животът просто не е такъв. Най-добре да го приемете.
Над главите им огромният дракон се репчеше във въздуха и подпали една съседна кула. Беше победил.
— Никога по-рано не съм виждала такова нещо — каза Лейди Рамкин. — Драконите обикновено се бият до смърт.
— Най-сетне се е пръкнал един, който е поне малко разумен — мрачно възрази Ваймс. — Да бъдем честни: шансовете на дракон с размерите на Еръл да победи нещо толкова голямо са едно на милион.
Настъпи едно от онези смълчавания, които настъпват след някоя ясна и умна забележка и светът спира.
Стражите се спогледаха.
— Едно на милион? — небрежно попита Керът.
— Определено — каза Ваймс. — Едно на милион.
Стражите отново се спогледаха.
— Едно на милион — отбеляза Колън.
— Едно на милион — съгласи се Ноби.
— Точно така — каза Керът. — Едно на милион.
Последва нова силна тишина. Съставът на отряда се чудеше кой ли ще бъде първият, който ще го каже. Сержант Колън си пое дълбоко дъх.
— Но може пък да се падне.
— За какво говорите вие? — сряза го Ваймс. — Няма…
Ноби настойчиво го сръга в ребрата и посочи към равнините.
Там, далеч се виждаше стълб от черен пушек.
Ваймс примижа. Носещ се пред пушека, ускорявайки се над зелевите поля и приближавайки се бързо, се виждаше сребърен куршум.
Огромният дракон също го беше видял. Той припламна презрително и се издигна за допълнителна височина, като мачкаше въздуха с огромните си крила.
Сега вече пламъкът на Еръл се виждаше, толкова горещ, че беше сякаш почти син. Пейзажът прелиташе под него с невъзможна скорост, а той продължаваше да се ускорява.
Пред него кралят протегна нокти. Почти се хилеше.
Еръл ще го удари, помисли си Ваймс. Господ да ни е на помощ, ще станат такива мълнии.
Нещо странно ставаше в полята. Малко зад Еръл земята като че ли сама се разораваше и изхвърляше зелеви кочани във въздуха. Стена от жив плет изригна в дъжд от стърготини…
Еръл премина тихо над градските стени, вдигнал високо нос, крилата — прибрани в мънички перки, тялото му — източено в най-обикновен конус с пламък в единия край. Противникът му проводи огнен език. Ваймс наблюдаваше Еръл, който с почти незабележимо тръсване на късичко крило се изплъзна с лекота от пътя му. И после вече го нямаше, ускорявайки се далеч към морето в същата тайнствена тишина.
— Той не улучи… — започна Ноби.
Въздухът се разкъса. Безкраен гръм от шумове разцепи града, като трошеше керемиди, събаряше комини. Насред въздуха, кралят беше уловен, приплескан и завъртян като пумпал в акустичния прилив. Ваймс, с ръце на ушите, видя как звярът избухна отчаяно, докато се въртеше, и се превърна в център на спирала от подивял огън.
Магия запращя по крилата му. Той пищеше като изтормозена сирена. После, като клатеше смаяно глава, започна да се плъзга в широк кръг.
Ваймс простена. Драконът беше оцелял в нещо, което взривяваше зидарията. Какво трябваше да се направи, за да бъде победен? Не можеше да се бие с него, мислеше си той. Не можеше да го изгори, не можеше да се смачка. Нищо не можеше да се направи.
Драконът се приземи. Не беше спокойно кацане. Едно спокойно кацане не би разрушило цял ред къщи. Беше бавно и като че ли продължи дълго и отцепи значителна отсечка от града.
Като размахваше безцелно крила, извиваше врат и пускаше спорадични пламъци, той си проби път през останки от греди и слама. Няколко огъня избухнаха по следата на разрушението.
Най-накрая той се заби на място в края на браздата, почти невидим под купчина вече бивша архитектура.
Тишината, която той остави, се нарушаваше единствено от виковете на някой, който се опитваше да организира още една жива верига от реката, за да потушат огньовете.
После хората се размърдаха.
Откъм въздуха Анкх-Морпорк сигурно приличаше на мравуняк под тревога, с потоци от тъмни фигури, стичащи се към останките от дракона.