— Подстрекателство и Подбуда към какво, Капитане? — попита Керът, когато невъоръжените стражи де отдалечиха. — Трябва да подстрекаваш и да подбуждаш към нещо.
— Мисля, че в този случай ще е просто най-общо подстрекаване — отвърна Ваймс. — Постоянно и дръзко подстрекаване.
— Аха — каза Ноби. — Не понасям подстрекателите. Подлизурковци!
Колън подаде ключа от портиерната на Капитан Ваймс.
— Не е много сигурно там вътре, Капитане. Най-накрая ще успеят да избягат.
— Надявам се — каза Ваймс, — защото ти ще пуснеш ключа още в първия канал, до който стигнем. Всички ли са тук? Добре. Последвайте ме.
Лупин Уанз бързаше по разрушените коридори на двореца, с „Как да призоваваме дракони“ под едната мишница и с бляскавата кралска сабя, стисната несигурно в другата ръка.
Той се спря, задъхан, пред една врата.
В настоящия момент онази част от съзнанието му, в достатъчно нормално състояние, че да мисли както трябва, не беше особено голяма, но пък малката част, която все още беше в ред, настояваше, че не е възможно да е видяла онова, което беше видяла, или да е чула това, което беше чула.
Някой го следваше.
И беше видял Ветинари да върви из двореца. Знаеше, че той съвсем сигурно е затворен. Ключалката беше напълно неразгадаема. Спомни си как Патрицият беше настоявал абсолютно категорично тя да е неразгадаема, когато я поставяха.
Усети движение сред сенките в дъното на коридора. Уанз изломоти нещо нарезбираемо, помота се малко с ръчката на вратата до него, втурна се вътре, затръшна вратата и се облегна на нея, мъчейки се да си поеме дъх.
Отвори очи.
Намираше се в старата частна приемна. Патрицият седеше на старото си място, кръстосал крака един върху друг, и го наблюдаваше с кротък интерес.
— А, Уанз — каза той.
Уанз подскочи, задращи по дръжката, изскочи в коридора и побягна, чак докато не стигна до главното стълбище, издигащо се сега над руините от централния дворец като самотен тирбушон. Стълби — височина — високо място — отбрана. Затича нагоре, като прескачаше по три наведнъж.
Единственото, от което имаше нужда, бяха няколко минути спокойствие. Тогава той ще ги научи.
Горните етажи бяха дори още по-пълни със сенки. Това, което им липсваше, беше структурна сила. Колоните и стените бяха разпокъсани от дракона, когато той си правеше пещерата. Стаи бяха зинали патетично на ръба на пропастта. Увиснали парцали стенна украса и килими се развяваха на вятъра от изпотрошените прозорци. Подът подскачаше и се тресеше като акробатична мрежа, щом Уанз се втурна по него.
Той си проби път до най-близката врата.
— Това беше похвално бързо — каза Патрицият.
Уанз затръшна вратата в лицето му и побягна с писъци по един коридор.
Нормалността надделя за кратко. Той се спря до една статуя. Нямаше никакъв шум, нито бързащи стъпки, нито бръмчене на скрити врати. Той погледна подозрително статуята и я ръгна със сабята.
Когато тя отказа да помръдне, той отвори най-близката врата и я затръшна след себе си, намери стол и го ръгна. Това беше една от високопоставените стаи, сега лишена от по-голямата част от мебелировката й и останала без четвъртата си стена. Там където трябваше да се намира тя, зееше просто пастта на пещерата.
Патрицият излезе от сенките.
— Сега си извън собствения си свят… — каза той.
Уанз рязко се завъртя, вдигнал сабя.
— Ти не съществуваш наистина. Ти си… призрак или нещо подобно.
— Сигурен съм, че случаят не е такъв — отвърна Патрицият.
— Ти не можеш да ме спреш! Имам още малко останала магия, имам книгата! — Уанз извади кафява кожена чанта от джоба си. — Ще докарам друг! Ще видиш!
— Призовавам те да не го правиш — меко каза Лорд Ветинари.
— О, мислиш си, че си толкова умен, че така добре контролираш нещата, че ги държиш толкова ИЗКЪСО, само защото аз имам сабя, а ти — не! Е, аз имам повече от това, ще го разбереш — победоносно каза Уанз. — Да! Дворцовата стража е на моя страна! Те са с мен, а не с теб! Никой не те обича, да знаеш. Никой никога не те е обичал.
Той извъртя сабята така, че острият й връх се озова на една стъпка от тънката брадичка на Патриция.
— Така че очаква те отново килията. Но този път ще се погрижа да си останеш там. Стража! Стража!
Отвън се разнесе тропот. Вратата изтрещя, столът се заклати. Настъпи моментна тишина и тогава и вратата, и столът се раздробиха на трески.
— Отведете го! — изкрещя Уанз. — Донесете още скорпиони! Хвърлете го в… вие не сте…
— Хвърли сабята — каза Ваймс, докато зад гърба му Керът вадеше трески от юмрука си.