Варнеши му каза какво е.
— Предница на панталон като за риболов? — рече Керът, озадачен.
— Не. Това е за борбата — смутолеви Варнеши. — Трябва да я носиш непрекъснато. Предпазва ти най-важните органи, тъй де.
Керът я изпробва.
— Малко ми стяга, Г-н Варнеши.
— Това е, защото не трябва да си я слагаш на главата, ясно ли ти е.
Обясни още малко, за все по-нарастващо объркване на Керът, последвано от ужас.
— Пра-прадядо ми обичаше да казва — довърши Варнеши, — че ако не била тя, днес нямало да ме има.
— Какво е искал да каже с това?
Варнеши отвори и затвори няколко пъти уста.
— Нямам ни най-малка представа — рече омаломощено.
Както и да е, срамотното нещо сега лежеше на дъното на раницата на Керът. Джуджетата гледаха да си нямат много вземане-даване с такива неща. Ужасният предпазител представяше поглед върху свят, толкова чужд, колкото и обратната страна на луната.
Беше получил и друг един подарък от Г-н Варнеши. Малка, но много дебела книга, подвързана в кожа, която с течение на годините беше заприличала на дърво.
Казваше се: „Законите и Военните Порядки в Градовете Анкх и Морпорк.“
— И тя принадлежеше на пра-прадядо ми — каза той. — Това е, което Стражата трябва да знае. Трябва да знаеш всички закони — хрисимо добави той, — за да си добър офицер.
Може би беше редно Варнеши да си припомни това, че в целия живот на Керът никой никога не го беше излъгал нито веднъж, нито пък му беше дал нареждане, което той не се предполагаше да изпълни в буквалния смисъл на думата. Керът пое тържествено книгата. Никога и през ум не би му минало, че ако ще е офицер от Стражата, той ще е нещо друго, освен добър офицер.
Трябваше да пропътува почти хиляда километра и изненадващо, времето мина съвсем безметежно. Хората, които са доста по-високи от шест стъпки и почти толкова широки в раменете, често имат безметежни пътувания. Разбойници изскачат срещу тях иззад скалите, а после казват разни неща, като: „О, извинявайте. Взех ви за някой друг.“
Той прекара по-голямата част от пътуването в четене.
И сега Анкх-Морпорк беше пред него.
Беше малко разочароващо. Очакваше високи бели кули, които се извисяват над пейзажа, и знамена. Анкх-Морпорк не се извисяваше. Той по-скоро май се спотайваше, прилепнал към земята, сякаш се страхуваше, че някой може да я открадне. Нямаше никакви знамена.
На портата стоеше страж. Или поне носеше ризница, а нещото, на което се облягаше, беше копие. Трябваше да е страж.
Керът му отдаде чест и представи писмото. Мъжът го разглежда известно време.
— Хмм? — рече най-накрая.
— Струва ми се, че трябва да се срещна с Лупин Заврънкулка Секр’р дп — каза Керът.
— А това „дп“ за какво е? — подозрително попита стражът.
— Може ли да е „Дойди Прилежно“ — подсказа Керът, който сам се беше чудил върху това.
— Ами, не знам за никакъв Секр’р — отвърна стражът. — Трябва ти Капитан Ваймс от Нощната стража.
— И къде се е установил той? — попита Керът учтиво.
— По това време на денонощието аз бих го потърсил в „Грозда“ на Лесната Улица — каза стражът. Той изгледа Керът отгоре до долу. — Присъединяваш се към стражата, а?
— Надявам се да се окажа достоен, да — потвърди Керът.
Стражът го удостои с нещо, което най-общо би могло да се нарече старомоден поглед. В действителност беше неолитен.
— К’во си ’правил? — попита той.
— Моля? — попита Керът.
— Все нещо трябва да си с’вършил — каза стражът.
— Баща ми написа писмо — гордо обясни Керът. — Изпратиха ме доброволец.
— Шибана работа — каза стражът.
Отново беше нощ, а отвъд портала на ужаса:
— Колелата на Мъчението завъртени ли са, както си му е редът? — попита Върховният Старши Учител.
Проясненото Братство се раздвижи из кръга.
— Брат Наблюдателна Кула? — попита Върховният Старши Учител.
— Не е моя работа да въртя Колелата на Мъчението — промърмори Брат Наблюдателна Кула. — На Брат Мазача е, т’ва да върти Колелата на Мъчението…
— Не, по дяволите, не е, моята работа е да смазвам Валовете на Универсалния Лимон — разгорещено отвърна Брат Мазача. — Ти винаги казваш, че било моя работа…
Върховният Старши Учител въздъхна в дълбините на качулката си, щом започна още една свада. И от тази измет той щеше да изкове Ерата на Рационалността?
— Я млъквайте по-добре, ясно? — скастри ги той. — Всъщност тази вечер нямаме нужда от Колелата на Мъчението. Престанете, вие двамата. А сега, Братя… всички ли сте донесли нещата, за които бяхте инструктирани?
Последва всеобщо мърморене.