— Може би. Но вие грешите по отношение на останалите! — каза Ваймс. — То е само защото хората се страхуват и…
Млъкна. Прозвуча му адски неубедително, дори и на самия него. Сви рамене.
— Те са просто хора. Те просто правят онова, което правят хората. Сър.
Лорд Ветинари му се усмихна дружелюбно.
— Разбира се, разбира се. Сигурно го вярваш и аз ценя това. Иначе щеше да се побъркаш. Иначе би си помислил, че стоиш върху тънък като перце мост над бездната на Ада. Иначе самото съществувание би било една мрачна агония и единствената надежда би била, че няма живот след смъртта. Разбирам те напълно. — Той погледна към писалището си, после въздъхна. — А сега има толкова много неща за вършене. Страхувам се, че горкичкият Уанз беше добър слуга, но некадърен господар. Така че можеш да си вървиш. Наспи се добре. О, и да не забравиш да си доведеш хората утре. Градът трябва да им засвидетелства признателността си.
— Трябва да направи какво? — попита Ваймс.
Патрицият се вгледа в един свитък. Гласът му вече беше придобил отчуждения тон на човек, който организира, планира и контролира.
— Признателността си. След всяка величествена победа трябва да има герои. Съществено важно е. Тогава всички ще знаят, че всичко е било направено, както трябва.
Той хвърли поглед към Ваймс над ръкописа.
— Всичко е част от естествения ход на нещата.
След малко той си отбеляза на няколко пъти нещо с молив върху хартията пред себе си и вдигна очи.
— Казах, че можеш да си вървиш.
Ваймс се спря на вратата.
— Вярвате ли във всичко това, сър? В безкрайното зло и абсолютната чернота?
— Наистина, наистина — отвърна Патрицият, като прелисти страница. — Това е единственото логично заключение.
— Но вие всяка сутрин ставате от сън, сър?
— Хмм? Да? Какво искаш да кажеш?
— Просто бих искал да знам защо, сър.
— О, хайде върви си, Ваймс. Ти си добро момче.
В тъмната и ветровита пещера, отсечена от сърцето на двореца, Библиотекарят се кълчеше и олюляваше по пода. Той се покатери по останките от тъжното съкровище и погледна към разкривеното тяло на Уанз долу.
После посегна, много, много внимателно, и откърти „Как да призоваваме дракони“ от вкочаняващите се пръсти. Издуха праха от нея. Погали я нежно, сякаш беше уплашено дете.
Обърна се, за да слезе от купчината, после се спря. Наведе се отново и внимателно измъкна още една книга от блестящите отломки. Не беше от неговите, освен в най-общ смисъл, че всички книги са негова територия. Внимателно прелисти няколко страници.
— Пази я — каза Ваймс зад гърба му. — Вземи я. Сложи я някъде.
Орангутанът кимна към капитана и затрополи надолу по купчината. Потупа нежно Ваймс по капачката на коляното, отвори „Как да призоваваме дракони“, прелисти през опустошените страници, докато не откри точно онази, която търсеше, и мълчаливо вдигна книгата нагоре.
Ваймс примижа срещу нечетливото писмо.
„И все пак драконите не са като еднорозите, твърдя. Те обитават някакво Царство, определено от Фантазията на Волята и, по този начин, може да се окаже, че този, който ги е призовал, и им е посочил пътеката към този свят, е извикал своя Собствен дракон на Съзнанието.
И въпреки това, предполагам, че Чистият по Сърце също може да призове Дракон на Силата като Вестител на Доброто в този свят, и в тази единствена нощ Великото Дело ще започне. Всичко е подготвено. Потрудих се усилно, за да бъда Полезно Средство…“
Царство на въображението, помисли си Ваймс. Ето къде отивали, значи. Във въображението ни. И когато ги извикваме обратно, ние им придаваме форма, все едно изливаме тесто във формата за кейк. Само че не се получава курабийка-човече, получава се това, което си ти. Собствената ти тъмнина, придобила форма…
Ваймс го прочете отново, после погледна и следващите страници.
Не бяха много. Останалата част от книгата беше овъглена маса.
Ваймс я подаде обратно на маймуната.
— Какъв човек е бил Малахит? — попита той.
Библиотекарят помисли върху отговора, както се полагаше на някой, който знае „Градски Биографичен Речник“ наизуст. После сви рамене.
— Изключително свят? — попита Ваймс.
Маймуната поклати глава.
— Е, забележително лош, тогава?
Маймуната сви рамене, после отново поклати глава.
— На твое място — рече Ваймс, — бих прибрал тази книга някъде на много сигурно място. И Книгата на Закона заедно с нея. Твърде опасни са.