Развъждат дракони, помисли си той. Личи им. Има нещо у тях. По начина, по който си носят сребристите шалчета, старите сака от туид и дядовите си ботуши за езда. И миризмата, разбира се.
Дребна жилава жена с лице като стара кожа за седла го зърна.
— Аха, вие трябва да сте галантният капитан. — Тя пъхна свободен кичур бяла коса под шала си и протегна една кафява, с изпъкнали жили ръка към него. — Бренда Родли. Това е Роузи Деван-Молей. Ръководи „Слънчевата Обител“, знаете, нали.
Другата жена, която имаше телосложение на човек, дето може да вдигне впрегатни коне на една ръка, и да ги подкове с другата, му се усмихна дружелюбно.
— Самюел Ваймс — слабо каза Ваймс.
— Баща ми също беше Сам — отбеляза Бренда. — Винаги можеш да разчиташ на един Сам, казваше той. — Тя отпрати един дракон обратно в кошарата му. — Тъкмо помагахме на Сибил. Стари приятелки, сещате се. Колекцията се пръсна, разбира се. Из целия град са, малките дяволи. Сигурна съм, обаче, че ще се върнат, щом огладнеят. Ама че генетични дадености, а?
— Не ви разбрах?
— Сибил смята, че бил страхотен, но аз съм сигурна, че ще успеем да отгледаме такъв след три-четири поколения. Известна съм с расовите си животни, да знаете — каза тя. — Това вече ще бъде нещо. Цял нов вид дракон.
Ваймс си помисли за свръхзвукови ледени капки, кръжащи из небето.
— Ъ — каза той. — Да.
— Е, ние трябва да тръгваме.
— Ъ, Лейди Рамкин не е ли тук? — попита Ваймс. — Получих съобщение, много важно било, пишеше тя, да съм дойдел тук.
— Трябва да е някъде вътре — каза Мис Родли. — Каза, че трябвало да се погрижи за нещо важно. О, моля те, внимавай с онзи, Роуз, ама че глупаво момиче!
— По-важно от драконите? — попита Ваймс.
— Да. Не знам какво я е прихванало. — Бренда Родли затършува из джоба на гигантска жилетка. — Радвам се, че се запознахме, Капитане. Отбивайте се винаги, когато минавате покрай нас, за мен ще бъде истинско удоволствие да ви разведа наоколо. — Тя измъкна една мърлява визитна картичка и му я тикна в ръката. — Сега трябва да тръгвам, чухме, че някои от тях се опитвали да си свият гнезда на Университетската кула. Не можем да го допуснем. Трябва да ги свалим преди да се е стъмнило.
Ваймс се взря във визитната картичка, докато жените затрополиха надолу по пътеката, понесли мрежи и въжета.
Пишеше: „Бренда, Лейди Родли. Наследствената Вила, Двореца на Куирм, Куирм.“ Което ще рече, осъзна той, че, отдалечавайки се със стегната крачка надолу по пътеката, като одушевена сергия за вехтории, беше вдовицата и Дукеса на Куирм, която притежаваше повече земя, отколкото човек можеше да види от най-високата планина в най-ясния ден. Ноби не би го одобрил. Като че ли съществуваше един специален вид бедност, който само много, много богатите можеха да си позволят…
Ето как трябваше да се държи човек, за да успее, помисли си той. Изобщо пет пари не даваш за това кой какво мисли и никога, ама изобщо не се съмняваш в нищо.
Той се върна в къщата. Една врата беше отворена. Водеше в голям, но тъмен и плесенясал хол. Високо в мрака главите на мъртви животни населяваха стените. Родът Рамкин изглежда беше застрашавал повече животински видове, отколкото цял ледников период.
Ваймс премина безцелно под друг махагонов свод.
Беше трапезария, съдържаща такава маса, че хората в другия й край са и в друга часова зона. Единият край беше колонизиран от сребърни свещници.
Беше наредена за двама. Батарея от прибори беше строена до всяка чиния. Старинни чаши за вино искряха на светлината от свещите.
Ужасно предчувствие обзе Ваймс в същия момент, в който полъх от „Покоряване“ — най-скъпият парфюм, който изобщо можеше да се намери в Анкх-Морпорк, прелетя край него.
— Ах, Капитане. Толкова мило, че дойдохте.
Ваймс бавно се обърна, без краката му видимо да помръднат.
Там стоеше Лейди Рамкин. Величествено.
Ваймс най-общо разпозна лъскава синя рокля, която искреше на светлината от лампите, маса коса с цвета на кестени, леко притеснено лице, което подсказваше, че цял баталион изкусни художници и декоратори току-що са свалили скелето си и са си тръгнали, както и леко скърцане, което говореше, че под всичко това един нещастен корсаж е подложен на напрежение, по-често срещано в сърцевината на големите звезди.