— Аз, ъъ. Ако вие, ъъ. Ако бяхте казали, ъъ. Щях, ъъ. Да се облека по-подходящо, ъъ. Изключително, ъъ. Много. Ъъ.
Тя го връхлетя като припламваща обсадна машина.
В някакъв сън той се остави да го сложат да седне. Трябва да беше ял, защото слуги изникнаха от нищото с неща, натъпкани с други неща, и се върнаха по-късно и отсервираха. Икономът се съживяваше от време на време, за да пълни чаша след чаша с непознати вина. Горещината от свещите беше достатъчна да сготви човек на нея. А през цялото време Лейди Рамкин говореше бодро и ясно — за големината на къщата, задълженията по огромното имение, усещането, че вече е време човек да приеме Положението си в Обществото По-Сериозно, докато залязващото слънце изпълваше стаята с червенина, а главата на Ваймс започна да се върти.
Обществото, успя да си помисли той, не знаеше какво ще му се изсипе върху главата. Драконите не бяха споменати нито веднъж, макар че след известно време нещо под масата сложи главата си върху коляното му и потекоха лиги.
Ваймс откри, че му е невъзможно да направи какъвто и да било принос към разговора. Чувстваше се надхитрен, обсаден. Направи един опит за пробив, с надеждата може би да стигне до кота, от която да избяга в изгнание.
— Къде мислите, че са отишли?
— Къде какво? — каза Лейди Рамкин, временно възпряна.
— Драконите. Сещате се. Еръл и жена му… женската, де.
— О, някъде на спокойно и скалисто място, предполагам — отвърна Лейди Рамкин. — Любимите места на драконите.
— Но той… тя е магическо създание. Какво ще стане, когато магията си отиде?
Лейди Рамкин му се усмихна свенливо.
— Повечето хора успяват да се справят.
Тя се пресегна през масата и го докосна по ръката.
— Хората ти смятат, че имаш нужда някой да се грижи за теб — кротко каза тя.
— О! Така ли? — каза Ваймс.
— Сержант Колън каза, че според него щели сме да се разбираме като „maison en Flambe“.
— О! Така ли е казал?
— А каза и нещо друго. Какво беше? А, да: „Шансът е едно на милион. Но може и да излезе“.
Тя му се усмихна.
И тогава Ваймс го осени и тресна мисълта, че в нейната собствена, специална категория, тя беше доста красива; това беше категорията на всички жени, в целия му живот, които някога изобщо си бяха помисляли, че той заслужава поне да му се усмихнат. По-зле тя не можеше и да бъде, но, пък, в края на краищата, и той не можеше да бъде по-добре. Така че, може би нещата се балансираха. Тя по-млада нямаше да стане, но, в края на краищата, кой ставаше? А тя имаше и стил, и пари, и здрав разум и самоувереност, и всички други неща, които той нямаше, и тя си беше отворила сърцето, и ако я оставеше, тя можеше да го погълне. Жената беше цял град.
В края на краищата, под обсада човек прави онова, което Анкх-Морпорк винаги беше правил — отлоства вратите, пуска завоевателите вътре и ги обладава.
Как се започваше? Тя като че ли очакваше нещо.
Той сви рамене, после вдигна чашата си с вино и потърси някаква фраза. Една пропълзя в диво резониращото му съзнание.
— За твое здраве, маце — каза той.
Гонговете на всевъзможни нощи отмериха края на стария ден.
(…а още по-нататък към Центъра, където Планините Рамтоп се сливаха с мрачните върхове на централния масив, където странни космати създания бродеха из вечните снегове, където виелици виеха около смръзналите се върхове, светлините на самотен будистки манастир се разливаха над високите долини. Във вътрешния двор двама монаси в жълти наметала, наредиха и последния пакет от малки зелени бутилки върху шейна, готови за първия пробег на едно невероятно трудно пътуване надолу, към далечните равнини. На кутията имаше етикет, изписан с внимателни движения на четката: „Гспн Диблър, С.С.П.Г., Анкх-Морпорк“.
— Знаеш ли, Лобзанг — каза единият от тях, — не мога да спра да се чудя какво ли прави с това.)
Ефрейтор Нобс и Сержант Колън се мотаеха в сенките близо до „Поправения Барабан“, но се изправиха, щом се появи Керът с поднос в ръцете. Детритъс, тролът, почтително отстъпи настрани.
— Готово, момчета. Три халби. Заведението черпи.
— Божичко, изобщо не вярвах, че ще го направиш — промълви Колън, като сграбчи една дръжка. — Какво му каза?
— Просто му обясних, че е задължение да всички съвестни граждани по всяко време да подпомагат стражата — невинно сподели Керът, — и му благодарих за сътрудничеството.
— Ъхъ, и всичко останало — изсумтя Ноби.