— Не, това беше всичко, което му казах.
— Тогава трябва да имаш много убедителен глас.
— Ами, трябва да се възползваме от него, щом го имаме — каза Колън.
Отпиха замислено. Беше един миг на върховно спокойствие, няколко минути, откъснати от реалностите на живота. Беше малка хапка от откраднат плод и му се насладиха като такъв. Никой в целия град май не се биеше, не ръгаше с нож, нито се караше и, точно и само сега, беше възможно да повярваш, че това прекрасно състояние на нещата може да продължи.
А дори и да не продължеше, е, тогава, съществуваха спомени, които да им помогнат. За бягства и за хора, които се отдръпват от пътя. За изражението върху лицата на ужасените дворцови стражи. И когато всички крадци, герои и богове са се провалили, ние сме тук. И почти правим нещата, както трябва.
Ноби ръгна халбата върху един удобен перваз, поразтъпка малко краката си и си духна на пръстите. След кратко ровене из тъмните гънки на ухото си, измъкна парче цигара.
— Ама че време, а? — доволно каза Колън, когато кибритената клечка ги освети и тримата.
Останалите кимнаха. Вчера им се струваше на един живот разстояние, дори и сега. Но човек никога не можеше да забрави нещо подобно, без значение кой друг го правеше, без значение какво щеше да се случи отсега нататък.
— Даже до края на вечността да не видя повече друг скапан крал, пак ще ми е рано — каза Ноби.
— Така или иначе не мисля, че той беше подходящ за крал — отбеляза Керът. — Като говорим за крале, някой да иска пържени картофки?
— Няма подходящи крале — отсече Колън, но без много злоба. С десет долара повече на месец щеше да настъпи голяма разлика. Г-жа Колън се отнасяше много различно към мъж, който носеше по десет долара отгоре на месец. Бележките й върху кухненската маса бяха станали далеч по-дружелюбни.
— Не, но искам да кажа, няма нищо специално в това да имаш старинна сабя — продължи Керът. — Или пък белег по рождение. Искам да кажа, погледнете ме. Аз имам белег по рождение на ръката.
— И брат ми има — каза Колън. — Във формата на лодка.
— Моят по-прилича на корона — каза Керът.
— Охо, това те прави крал тогава — ухили се Ноби. — Логично е.
— Не разбирам защо. Моят брат да не е адмирал — разсъдливо каза Колън.
— И имам сабя — каза Керът.
Той я извади. Колън я пое от ръката му и я запремята на светлината от блясъка над вратата на „Барабана“. Острието беше тъпо и късо, и извито като коса. Беше направена добре и някога върху нея може и да беше имало надпис, но много отдавна беше станал нечетлив единствено от употреба.
— Хубава сабя — замислено проточи той. — Добре балансирана.
— Но не и подходяща за крал — каза Керът. — Сабите на кралете са големи и лъскави и вълшебни, а и имат скъпоценности по тях, а като ги размахаш, те улавят светлината и правят „звън“.
— Звън — повтори Колън. — Да. Предполагам, че така трябва да е, наистина.
— Просто искам да кажа, че не можеш да тръгнеш да раздаваш тронове на хората заради нещо такова — каза Керът. — Точно това каза и Капитан Ваймс.
— Хммм?
За миг Колън се беше изгубил в един малък свят от размишления. Истинските крале имаха лъскави саби, очевидно. С изключение на това, че… че може би истинският истински крал от, тъй де, едно време, той сигурно е имал сабя, дето ни най-малко не е лъщяла, но пък е била адски добра за рязане на разни неща. Просто мисъл.
— Казвам, че да си крал е хубава служба — подметна Ноби. — Къс работен ден.
— Аха. Ама и дните не са много — напомни Колън.
Той погледна замислено към Керът.
— Има го и това в занаята, разбира се.
— Както и да е, баща ми казва, че да си крал приличало много на тежкия труд — каза Керът. Той си пресуши халбата. — Това не е нещо за хората като нас. Нас… — той ги изгледа гордо, — стражите. Добре ли си, Сержант?
— Хмм? Какво? О. Да. — Колън сви рамене. Какво от това, така или иначе? Може би нещата се наредиха за добро. Той си довърши бирата. — Най-добре да тръгваме. Колко е часът?
— Около дванайсет часа.
— Нещо друго?
Керът помисли малко.
— И всичко е наред? — каза той.
— Така. Просто проверявам.
— Знаеш ли — обади се Ноби, — както ТИ го казваш, момче, човек може почти да повярва, че е истина.
Нека сега отново се отдалечим… Това е Дискът, свят и огледало на светове, носен през пространството върху гърба на четири гигантски слона, които стоят на гърба на Великата А’Туин — Небесната Костенурка. Около Ръба на този свят океанът се излива безкрайно в нощта. В Центъра му се издига високата десет мили кула на Кори Селести, върху искрящия връх на която боговете си играят игрички със съдбата на хората…