— И казваш, че това е бил един-единствен човек? — попита Лорд Ветинари.
— Да! Точно това е… — Ван Пю се поколеба. Звучеше странно, сега като трябваше да го разкаже на някого.
— Но там сте стотици хора — спокойно произнесе Патрицият. — Наблъскани като, извинявай за израза, разбойници.
Ван Пю на няколко пъти си отваря и затваря устата. Откровеният отговор трябваше да бъде: да, и ако някой се беше вмъкнал тайно и се беше спотайвал из коридорите, лошо му се пишеше. Но начинът, по който онзи влезе вътре с решителна крачка, все едно цялото място му принадлежи, точно това сащиса всички. Както и фактът, че той непрекъснато удряше тоя-оня и им викаше да си Поправели Поведението.
Патрицият кимна.
— Ще се заема с въпроса мигновено — каза той. Хубава дума беше тази. Винаги предизвикваше колебание у хората. Те никога не бяха сигурни дали той има предвид „сега“, или че това ще продължи „кратко“. Но никой никога не се осмеляваше да попита.
Ван Пю се отдръпна.
— Изчерпателно извинение, подчертавам. Имам реноме да поддържам — добави той.
— Благодаря ти. Не ме оставяй да те задържа — каза Патрицият, като още веднъж придаде на езика собствения си индивидуален уклон.
— Така. Добре. Благодаря ти. Много добре — отговори крадецът.
— В края на краищата, имаш толкова много работа да вършиш — продължи Лорд Ветинари.
— Ами, разбира се, случаят е точно такъв. — Крадецът се поколеба. Последната забележка на Патриция, имаше шипове по нея. Човек усещаше как очаква именно той да удари.
— Ъ-ъ — рече с надеждата, че нещо ще му подскаже.
— Като развиваш такава голяма дейност, де.
По лицето на крадеца се изписа паника. Неопределена вина наводни съзнанието му. Въпросът не беше какво е направил, а какво е открил Патрицият. Той имаше очи навсякъде, но нито едни от тях не бяха толкова ужасяващи, колкото леденосините, точно над носа му в момента.
— Аз, ъ-ъ, не разбирам много добре… — започна крадецът.
— Любопитен избор на цели. — Патрицият вдигна лист хартия. — Например, една кристална топка, притежание на гадателка от Чистата Улица. Малък орнамент от храма на Офлър-Богът-Крокодил. И т.н. Дреболии.
— Опасявам се, че наистина не знам… — започна старшият крадец. Патрицият се наведе напред.
— Сигурен ли си, че не е нелицензирана кражба? — попита той.7
— Веднага ще се погрижа! — запелтечи старшият крадец. — Можеш да разчиташ на това!
Патрицият го дари с мила усмивка.
— Сигурен съм, че мога — каза той. — Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Не губи време да си тръгнеш.
Крадецът се заизмъква навън. Винаги ставаше така с Патриция, горчиво разсъждаваше той. Идваш при него с абсолютно основателно оплакване. А в следващия миг откриваш как се измъкваш заднешком, кланяйки се и огъвайки се, доволен, че просто си се отървал жив оттам. Трябва да му отдадеш дължимото на Патриция, съгласи се той недоволно. Иначе той изпращаше хора да си го вземат.
Когато си тръгна, Лорд Ветинари натисна малкото бронзово звънче, което викаше секретаря му. Името на човека, въпреки почерка му, беше Лупин Уанз. Той се появи, приготвил молив да пише.
Ето какво можеше да се каже за Лупин Уанз. Беше изтупан. Той винаги създаваше впечатлението, сякаш току-що са го довършили. Дори и косата му беше така пригладена и напомадена, че изглеждаше като че са я изрисували.
— Стражата явно има някакви проблеми с Гилдията на Крадците — каза Патрицият. — Ван Пю беше тук и твърдеше, че някой от Стражата го е арестувал.
— За какво, сър?
— За това, че е крадец, очевидно.
— Някой от Стражата? — попита секретарят.
— Знам. Но все пак, погрижи се.
Патрицият се усмихна сам на себе си.
Винаги беше трудно да проникнеш в идиосинкратичното чувство за хумор на Патриция, но видението на червендалестия, разлютен старши крадец не искаше да го остави.
Един от най-големите приноси на Патриция към надеждното функциониране на Анкх-Морпорк беше, още от ранните дни на неговото администриране, легализирането на древната Гилдия на Крадците. Престъплението винаги е било сред нас, разсъждаваше той, следователно, ако ще има престъпление, то поне нека бъде организирано.
И така, Гилдията беше насърчена да излезе от сенките и да си построи голяма „Сграда на Гилдията“, да заема мястото си по обществените банкети, както и да основе образователен институт с дневни курсове и сертификати от Града и Гилдията, и пр. В замяна на постепенното ограничаване на Стражата, тя се съгласи, опитвайки се да бъде лоялна, да държи нивото на престъпността до ниво, определяно всяка година. По този начин всеки можеше да планира отнапред, казваше Лорд Ветинари, и така бе отстранена част от несигурността заради хаоса, който представлява животът.
7
Една от забележителните иновации, въведени от Патриция, беше да направи Гилдията на Крадците отговорна за кражбите, с годишен бюджет, насрещно планиране и, най-вече, строга защита на професията. Така, в замяна на договорено средно равнище на престъпленията годишно, самите крадци имаха грижата неупълномощените престъпления да бъдат посрещани с цялата сила на Несправедливостта, която обикновено представляваше бухалка с гвоздеи по нея.