А след това, малко по-късно, Патрицият привика отново водещите крадци и им каза, о, между другото, има и още нещо. Какво беше то? О, да…
Аз знам кои сте вие, им рече той. Знам къде живеете. Знам какви коне яздите. Знам къде жените ви си правят прическите. Знам къде сладичките ви дечица, на колко станаха вече, божичко, как лети времето, знам къде си играят те. Така че няма да забравите за какво се бяхме споразумели, нали така? И им се усмихна.
Усмихнаха се и те, криво-ляво. И всъщност, това се оказа много задоволително решение от гледна точка на всички. Много кратко време им беше необходимо на старшите крадци да си пуснат шкембета и да си поръчат кланови гербове, както и да почнат да се събират в прилични помещения, а не из опушените бърлоги, които никой така или иначе не харесваше особено. Сложна система от разписки и квитанции имаше грижата, макар че всеки можеше да се кандидатира за вниманието на Гилдията, никой да не бъде свръхоблагодетелстван с него, и това беше много приемливо — поне за онези граждани, които бяха достатъчно богати, че да си позволят доста разумните вноски на Гилдията, гарантиращи необезпокояван живот. За това съществуваше странна чужда дума: „за-страх-уловка“. Никой не знаеше точно какво е означавала първоначално, но Анкх-Морпорк беше вложил свое съдържание в нея.
На Стражата това не й бе харесало, но простият факт беше, че крадците се справяха далеч по-добре с контрола върху престъпленията, отколкото някога бе успявала. В края на краищата, Стражата трябваше да работи двойно по-яко, за да намали престъпността поне мъничко, докато единственото, което Гилдията трябваше да направи, беше да работи по-малко.
И така, градът процъфтяваше, докато Стражата западна, точно като безполезен придатък, в шепа нежелани безделници, които никой човек със здрав разум не би си помислил дори да приеме насериозно.
Последното нещо, което някой искаше от тях, беше да им щукне да се борят с престъпността. Но да видиш старши крадеца, поставен в неловко положение, беше нещо, което при всички случаи си заслужаваше безпокойството, това Патрицият го чувстваше.
Капитан Ваймс много колебливо почука на вратата, защото всяко почукване отекваше из черепа му.
— Влез.
Ваймс си свали шлема, пъхна го под мишница и отвори вратата. Изскърцването й беше като тъп трион през главния му мозък.
Той винаги се чувстваше неудобно в присъствието на Лупин Уанз. Ако е думата за това, той се чувстваше неудобно и в присъствието на Лорд Ветинари — но това беше различно, това беше въпрос на възпитание. И обикновен страх, разбира се. Докато Уанз — него го познаваше още от детството им в „Сенките“. Още тогава си личеше, че има бъдеще. Той никога не стана главатар на бандата. Никога главатар. Не му достигаше сила и издръжливост за това. Пък и, в края на краищата, какъв беше смисълът да си главатар на бандата? Зад гърба на всеки главатар на банда винаги имаше по няколко помощници, дето драпат да се издигнат. Да си главатар на банда не е работа с дългосрочна перспектива. Но във всяка банда има по едно бледо момче, дето му позволяват да остане в нея, защото именно то е, което дава всички свежи идеи, обикновено свързани с разни стари жени и незаключени магазини. Това беше нормалното място на Уанз в хода на нещата.
Ваймс беше един от обикновените редници тогава, фалцетът — еквивалент на вечно съгласния. Спомняше си Уанз като кльощаво малко дете, което винаги се влачеше най-подире в обикновените си панталони, които доизносваше от някого и със странното подскачане, което си беше измислил, за да не изостава от по-големите момчета и все даваше някакви нови идеи, за да не се занасят безцелно с него — обичайното занимание, ако не им се представеше нищо друго по-интересно. Това беше превъзходно обучение за суровостта на зрелия живот, а Уанз добре се изучи.
Да, и двамата бяха тръгнали от канавките. Но Уанз си беше пробил път нагоре, докато — както и той самият пръв щеше да си признае, — Ваймс просто беше следвал пътя. Уж стигаше донякъде, но казваше какво мисли или каквото не трябва. Обикновено правеше и двете едновременно.
Това го караше да се чувства неудобно с Уанз — тиктакането на силния часовник на амбицията.
Ваймс така и не успя да овладее амбицията. Тя беше нещо, което се случваше на другите хора.
— А, Ваймс.
— Сър — рече Ваймс дървено. Не се опита да отдаде чест, за да не би да загуби равновесие. Съжаляваше, че не му остана време да си изпие вечерята.
Уанз порови из документите върху писалището си.