— Много добре — каза той.
Скъпа Мамо! [пишеше Керът] Този ден мина много по-добре. Отидох в Гилдията на Крадците и арестувах главния Негодник и го завлякох до Двореца на Патриция. Предполагам, че повече няма да създава неприятности. А Г-жа Пам казва, че мога да остана на тавана, тъй като винаги е от полза да има някой мъж наоколо. Това стана, защото през нощта в една от Стаите на Момичетата имаше някакви Пияни-Заляни мъже, дето вдигаха Шум, и аз се наложи да си поприказвам с тях и те Оказаха Съпротива, а един от тях се опита да ме нарани с коляно, но аз си бях с Предпазителя, а Г-жа Пам казва, че си бил счупил Пателата, но не се наложи да плащам за нова.
Не разбирам някои от задълженията на Стражата. Имам колега по дежурствата, казва се Ноби. Вика, че много съм се натягал. Вика, че имало много да се уча. Мисля, че има право, защото съм стигнал едва до Страница 326 в „Законите и Военните Порядки на Градовете Анкх и Морпорк“. Обичам ви всички, Ваш Син, Керът.
РS. Целувки и на Минти.
Не беше просто самотата, а обърнатият наопаки живот. Това беше проблемът, мислеше си Ваймс.
Нощната Стража ставаше, когато останалата част от света си лягаше, и си лягаше, когато зората се понесеше над пейзажа. Прекарваше цялото си време из мокрите, тъмни улици, в един свят на сенките. Нощната Стража привличаше онзи тип хора, които, поради една или друга причина, проявяваха склонност към такъв живот.
Той стигна до Наблюдателницата. Беше древна и изненадващо голяма постройка, вклинена между една работилница за щавене на кожи и един шивач, който правеше подозрителни кожени стоки. Някога трябва да е била много внушителна, но сега по-голямата част от нея беше необитаема и кръстосвана само от бухали и плъхове. Над вратата някакво мото, изписано на древния език на града, сега почти беше ерозирало от времето, мръсотията и лишеите, но поне можеше да се различи: „FABRICATI DIEM, PVNC“.
Превеждаше се — според Сержант Колън, който беше служил в чужди подразделения и се считаше за експерт по чуждите езици, — като „Да Пазим и Да Служим“.
Да. Да бъдеш страж трябва да е означавало нещо, някога.
Сержант Колън, мислеше си той, докато се препъваше из плесенясалия мрак. Ето един човек, който обичаше тъмнината. Сержант Колън дължеше трийсет години щастлив семеен живот на факта, че г-жа Колън работеше по цял ден, а Сержант Колън работеше по цяла нощ. Те си общуваха посредством бележки. Той й приготвяше чая преди да излезе нощем, а тя му оставяше закуската вкусна и топла във фурната сутрин. Имаха три големи вече деца и Ваймс предполагаше, че са се родили в резултат на изключително убедително писане.
А Ефрейтор Нобс… ами, всеки като Ноби би имал неограничено основание да не иска останалите хора да го виждат. За това не се изискваше кой-знае колко да му мислиш. Единствената причина, поради която човек не можеше да каже, че Ноби е съвсем близо до животинския свят, беше, че животинският свят щеше да се вдигне и да си замине.
И накрая, разбира се, идваше той самият. Просто един кльощав, брадясал сбор от лоши навици, маринован в алкохол. И това беше Нощната Стража. Само тримата. Някога са били десетки, стотици. А сега — само трима.
Ваймс пое наслуки нагоре по стълбата, налучка в тъмното пътя към канцеларията си, тръшна се в допотопния кожен стол с изтърбушената му тапицерия, порови в най-долното чекмедже, сграбчи бутилка, захапа тапа, дръпна, изплю корк, отпи. Започна деня си.
Светът изплува на фокус.
Животът е само химикали. Капка тук, друга — там, всичко е променено. Елементарно капене на ферментирали сокове и съвсем внезапно си изправен пред още няколко часа, които да изживееш.
Някога, по времето, когато това е бил почтен квартал, някакъв изпълнен с надежди собственик на съседната кръчма бе платил значителна сума пари на магьосник за светещ цветен надпис, всяка буква-в различен цвят. Сега работеше от време на време, като понякога даваше накъсо в дъжда. В момента „Е“-то беше в ослепително розово и светеше и гаснеше напосоки.
Ваймс беше свикнал с него. Струваше му се като част от живота.
Вгледа се известно време в трепкащата игра на светлината върху ронещата се мазилка, след което вдигна единия си обут в сандал крак и тупна тежко върху дъсчения под. Два пъти.
След няколко минути далечно хриптене подсказа, че Сержант Колън се качва по стълбите.
Ваймс броеше на ум. Колън винаги се спираше за шест секунди най-горе на площадката, за да си върне част от въздуха.
На седмата секунда вратата се отвори. Лицето на сержанта изгря в рамката като месечина.
Сержант Колън можеше да бъде описан така: той беше от онези хора, които, ако си изберяха военната кариера, автоматически се закотвяха на поста сержант. Човек никога не би могъл да си ги представи като ефрейтори. Или пък капитани. Ако не тръгнеше по пътя на военния, тогава той изглеждаше роден за нещо като, кой-знае, касапин в колбасарски цех; някоя работа, където голямото червено лице и склонността да се потиш даже и в мразовито време са на практика част от необходимите квалификации.