— Да? — Ноби се поободри. — Аз ще го направя — каза той. — Хич да не те е грижа. А ти можеш да отидеш и да намериш жертвата. Собственика, искам да кажа.
Той изпробва нова дръжка. Завъртя се в ръката му.
— Там у нас, в планините — започна Керът, — ако заловят някой крадец, провисват го на…
Млъкна, докато лекичко побутна някаква дръжка. Ноби се смръзна.
— На какво? — попита той, слисан от ужас.
— Не си спомням сега — каза Керът. — Майка ми казваше, че така или иначе и това е прекалено леко наказание за тях. Да се Краде е Грях.
Ноби беше надживял неизвестен брой чутовни кланета просто като ги беше пропуснал. Той пусна дръжката на вратата, после я потупа приятелски.
— Ето! — извика Керът.
Ноби подскочи.
— Какво ето?
— Спомних си на какво ги провисваме — каза Керът.
— О! — немощно възкликна Ноби. — Е, и на какво?
— Провисваме ги на градската кула — каза Керът. — Понякога с дни. Не повтарят, това мога да ти кажа.
Ноби подпря пиката си на стената и изрови угарка из дълбините на ухото си. Необходимо беше да изяснят едно-две неща, реши той.
— Защо трябваше да станеш страж, момче?
— Всички все това ме питат — рече Керът. — Не трябваше. Аз поисках. Това ще ме направи Мъж.
Ноби никога никого не поглеждаше право в очите. Той се вгледа удивено в дясното ухо на Керът.
— Искаш да кажеш, че от нищо не бягаш?
— Защо ще искам да бягам от нещо?
Ноби се пообърка малко.
— А! Винаги има нещо. Може би… може би несправедливо са те обвинили в нещо. Като, например — той се ухили, — може би необяснимо как се е оказало, че от склада липсват определени неща и са нарочили теб. Или пък определени неща са били открити в торбата ти, а ти и представа си нямал как са се озовали там. Такива ми ти неща. На стария Ноби можеш да кажеш. Или — той сръга Керът, — може би е нещо друго, а? Шерше ла фам, а? Да не е загазило някое момиче?
— Аз… — започна Керът, а после си спомни, че, да, човек трябва да казва истината, дори и на странни хора като Ноби, които май не знаеха какво е това. А истината беше, че Минти винаги загазваше заради него, макар че точно как и защо, за него си оставаше загадка. Почти всеки път, когато той си тръгваше след посещение в пещерата на Роксмекърови, чуваше баща й и майка й да крещят. Те винаги бяха много учтиви с него, но по някакъв начин, само защото са я зърнали с него, беше достатъчно Минти да загази яко в отношенията й с техните.
— Да — отвърна той.
— А! Често се случва — мъдро каза Ноби.
— Непрекъснато — рече Керът. — Почти всяка нощ всъщност.
— Господ да ме убие! — възкликна Ноби, впечатлен. Погледна надолу към Предпазителя. — И затова ли са те накарали да го носиш това?
— Какво искаш да кажеш?
— Е, не се притеснявай — рече Ноби. — Всеки си има своята малка тайна. Или голяма тайна, както може да се окаже. Даже и капитанът. Той е при нас само защото е бил Унизен от Жена. Така казва сержантът. Унизен.
— Божичко! — възкликна Керът. Звучеше болезнено.
— Но аз пък мисля, че е защото казва каквото мисли. Казал го веднъж по грешка на Патриция, чух. Казал, че Гилдията на Крадците не била нищо друго, освен банда крадци, или нещо подобно. Та затова е при нас. Н’нам, наистина. — Той погледна в размисъл към тротоара, после каза: — И къде живееш, момче?
— Има една дама, казва се Г-жа Пам… — започна Керът.
Ноби се задави с някакъв дим, дето тръгна в обратна посока.
— В „Сенките“? — изхъхри той. — Ти живееш там?
— О, да.
— Всяка нощ?
— Е, всъщност, всеки ден. Да.
— И си дошъл тук, за да станеш мъж?
— Да!
— Мисля, че не бих искал да живея там, откъдето идваш — каза Ноби.
— Ами, виж — започна Керът, съвършено объркан, — дойдох тук, защото г-н Варнеши каза, че това е най-хубавата работа на света, да поддържаш закона и пр. Така е, нали?
— Ами, ъ-ъ — отвърна Ноби. — Колкото до това… искам да кажа, поддържането на Закона… искам да кажа, някога, да, преди да се появят всичките Гилдии и подобни… законът, един вид, не е наистина, искам да кажа, в наши дни, всичко е по-скоро… ох! Не знам. Общо взето, просто си удряш звънчето и си държиш главата наведена.
Ноби въздъхна. После изсумтя, измъкна пясъчния часовник от колана си и се взря в бързо изтичащите песъчинки. Върна го обратно на мястото му, свали кожения калъф от звънеца на колана си, след което го раздруса веднъж-дваж, не много силно.
— Дванайстия час — измънка, — и всичко е наред.
— И това е всичко, така ли? — попита Керът, когато нищожното ехо заглъхна.
— Кажи-речи. Кажи-речи. — Ноби смукна набързо от фаса си.
— Само това? Никакви среднощни гонитби по покривите? Никакво люлеене на полилеи? Нищо такова? — попита Керът.