— Не, не, не. Т’ва е друго нещо. Няма значение. Както и да е, ние изобщо не се възползваме от… от… от него и от никого.
Неясни образи препускаха из главата му — цяла стая, пълна с престъпни типове, хора, които му се бяха подигравали, хора, самото съществуване на които го беше обиждало и му се беше надсмивало с години, проснати наоколо и стенещи. Не беше съвсем наясно как се случи, но някаква почти забравена част от него, някакъв доста по-млад Ваймс с лъскава, светеща ризница и с големи надежди, някакъв Ваймс, за когото той си мислеше, че алкохолът много, много отдавна го е удавил, изведнъж място не можеше да си намери.
— Дъ ти, дъ ти, дъ ти кажъ ли нешто, Сержант? — попита той.
— Сър? — Четиримата дружно се удариха в нова стена и подеха нов, бавен рачешки валс из улицата.
— Този град. Този град. Този град, Сержант. Този град е, е… е Жена, Сержант. Точно така. Жена, Сержант. Древна, изрисувана стара хубавица, Сержант. Ноакосевлюбишвнея, тогава, тогава, тогава тятибие единритниквзъбите…
— Жена? — попита Колън. Той изкриви потното си лице в усилието на мисълта. — Но той е широк осем мили, сър. И има река през него. И много къщи и прочее, сър — възрази той.
— Ах! Ах! Ах! — Ваймс размаха един несигурен пръст срещу него. — Никога, никога, никога не съм казвал, че е малка жена, нали така. Бъди честен. — Той размаха бутилката. Още една произволна мисъл експлодира в пяната на съзнанието му.
— Така или иначе, дадохме им да се разберат — развълнувано рече той, докато четиримата затанцуваха косо обратно към отсрещната стена. — Дадохме им да се разберат, нали така? Урок, дето няма да го забравят на бърза ръка, а?
— Точно така — отвърна сержантът, но не много ентусиазирано. Той все още продължаваше да се чуди за сексуалния живот на своя офицер.
Но Ваймс се намираше в такова състояние на духа, че не се нуждаеше от насърчение.
— Ха! — извика той към тъмните улици. — Не ви хареса, а? Вкуса на вашето, вашето, вашето… собствено лекарство. Е, сега можете да се спиртосате в собствения си сос! — Той хвърли празната бутилка във въздуха.
— Два часа! — изкрещя той. — И всичко е нарееед!
Което беше удивителна новина за многобройните сенчести фигури, които мълчаливо следваха като сенки четиримата от известно време насам. Единствено най-искреното им учудване ги беше възпряло да направят вниманието си остро и сигурно. Тези хора съвсем явно са стражи, мислеха си, имат си подобаващите шлемове и всичко останало, й въпреки всичко, ето че са тук, в „Сенките“. Така че наблюдаваха с онова слисване, с което глутница вълци може да се фокусира върху шепа овце, които не само че са доприпкали в сечището, но и закачливо си играят и блеят. Краят, естествено, щеше да е агнешка мръвка, но междувременно любопитството им възпираше развръзката.
Керът вдигна зашеметената си глава.
— Къде сме? — попита той.
— На път за вкъщи — отвърна сержантът. Вдигна очи към издълбаната, проядена от червеи и насечена с нож табела над главите им. — Просто слизаме по, слизаме по, слизаме по… — той примижа, — Улицата на влюбените.
— Улицата на влюбените не е по пътя за вкъщи — изломоти Ноби. — Не ни трябва да вървим по Улицата на влюбените, това е в „Сенките“. Имаш да вземаш да тръгнем по Улицата на влюбените…
Настъпи един трескав миг, в който осъзнаването свърши ледената работа на здравия нощен сън и на няколко чаши силно кафе. И тримата, по мълчаливо съгласие, се скупчиха около Керът.
— Какво ще правим, Капитане? — попита Колън.
— Ъъ. Бихме могли да викаме за помощ — несигурно каза капитанът.
— Какво, тук ли?
— Имаш право…
— Мисля, че сигурно сме свили наляво от Сребърната улица, вместо надясно — потрепери Ноби.
— Е, това е грешка, която никога няма да повторим — каза капитанът. После съжали, че го е казал. Чуха стъпки. Някъде отляво се чу кикотене.
— Трябва да образуваме квадрат — каза капитанът. Всички се опитаха да образуват точка.
— Ей! Какво беше това? — попита Сержант Колън.
— Кое?
— Ето го пак. Нещо като търкане на кожа.
Капитан Ваймс се опита да не мисли за качулки и удушаване с клуп.
Той знаеше, че съществуват много богове. Съществуваше бог за всеки занаят. Имаше бог на просяците, богиня на курвите, бог на крадците, може би дори и бог на убийците.
Зачуди се дали някъде в този огромен пантеон не съществуваше и бог, който ще се смили над здраво притиснатите и кажи-речи невинни, съблюдаващи прилагането на закона стражи, които съвсем определено се канеха да умрат.
Най-вероятно няма такъв, помисли си с горчивина. Нещо такова не беше достатъчно стилно за боговете. Я се опитай да хванеш някой бог, дето го е грижа за нещастно копеле, дето се бъхти за по няколко долара на месец. Никога! Боговете се надпреварваха за ония хитри кучи синове, чиято идея за тежка работа се свеждаше до изчегъртването на Рубиненото око на Царя Стоножка от очната му ябълка, а не за някакъв си мухльо, дето трамбова паветата всяка нощ…